Емилио Салгари - Борба на борда

— Наздраве, господин капитан! — поздравих аз, като избухнах в смях.

Мечокът се вцепени от смущение. Вдигна глава, сложи пръст на устата си и с този жест ми каза да мълча пред останалите.

— Ш-шт!… — изшътка той. — Не откривайте шегата! Иначе щом моряците научат, ще ме изложат на риска да стигна до Триест само с половин товар. По-добре заповядайте и вие да ми правите компания. Това пантелерийско вино е отлично!

И като каза това, той ми подаде друга сламка. Посочи ми как да я вкарам в дупката, пробита на съседното буре.

Започнах и аз да смуча радостно в компанията на този непоправим пияница. Това вино беше истински еликсир и слизате надолу като олио.

Когато престанах да смуча, черните мисли, които преди това ме бяха обсебили, се бяха изпарили.

Еврика!… Намерих подходящото средство да прогонвам тъгата по родната земя и скъпото на сърцето ми същество — лош другар на този, който се е посветил на моряшкия живот.

На дванадесети октомври отидохме да пуснем котва близо до Големия остров и с въжетата се осигурихме добре зад скалите, тъй като се бе вдигнал буен вятър, придружен от пороен дъжд.

През това време провизиите и дървата на борда се бяха свършили, но не можехме дори и да помислим да стигнем до сушата и да подновим запасите при такова развълнувано море.

След два дни вятърът още повече се засили. Дърва, месо и храна липсваха. Положението ставаше критично. Ядяхме мизерен качамак с малко вмирисано сирене. Вечеряхме някаква извънредно некачествена супа. Събрахме малко дърва, които намерихме върху дивия риф. Вятърът ставаше все по-студен и се налагаше да имаме поне малко дърва на борда. Екипажът, озверен, говореше против капитана. А той проклинаше всичко живо и беше постоянно пиян. Бях разбит, отслабнал от умора, от страдания и от лошата храна, която не бе в състояние да ме поддържа. За щастие, имаше сламка и буре!

На петнадесети октомври вятърът още повече се усили. Капитанът искате на всяка цена да се отправим към сушата, но моряците отказаха. Аз влязох в спор с един моряк и капитанът заплаши да избеси всички ни. Положението ставаше все по-страшно. Без кафе, без вечеря, без дърва — беше истинско страдание. О, какво не бих дал, за да се намеря вкъщи, да ям от вкусните гозби, които готвеше добрата ми майка!

Какво плачевно положение!…

Почувствах как страданието, отчаянието и унижението ме обземаха въпреки волята ми и топли сълзи на безпомощност потекоха по страните ми.

Вятърът духаше със страшна сила и лошото настроение на борда растеше…

Най-сетне няколко рибари се появиха и ни продадоха от своята мизерна риба. Бях много доволен, за известно време щяхме да имаме малко по-добра храна…

Но, уви! Много скоро рибата бе изядена с обяснима лакомия и от нея не остана и помен.

За да се постопля малко, аз се отдадох на пантелерийското буре. От изобилното пиене главата ми се въртеше и все ми се спеше. Оттеглих се в кабината и заспах като заклан!

Сънувах, че виждам в морето хиляди чудесни риби и че ги ловя с въдица. Този сън бе истинско откровение за мен и провидение за всички. Когато се събудих, побързах да се изкача на мостика и видях рибарите, които се пазаряха с капитана, а до тях няколко големи риби. Попитах ги дали могат да ми продадат няколко въдици и стръв. Те се съгласиха без много увещания и ми продадоха цяла дузина въдици от всякакви размери, като ме накараха да им ги платя от скъпо прескъпо.

В това време вятърът беше утихнал. Капитанът и двамата моряци се качиха на спасителната лодка и се отправиха към сушата, за да купят храна и да съберат дърва. Поставих стръвта на дванадесетте въдици, завързах ги за едно въже, опънато на задната мачта, и ги хвърлих в морето. Капитанът се върна два часа по-късно с пълна лодка със зеленчуци и дърва. Всичко бе бързо пренесено на борда. Най-сетне нямаше повече да гладуваме!

Тъкмо разговаряхме с капитана, когато юнгата дойде да ме повика. Въжето, на което бяха завързани въдиците, се разтърсваше силно. Изтичах към кърмовата част на кораба и подпомогнат от юнгата, изтеглих една твърде голяма златоперка.

Беше истинско щастие с такъв улов — десет риби, от които четири големи барбуна, една морска змиорка, три златоперки и две трески. Двама моряци, които бяха слезли по рифа, се върнаха с няколко килограма черни вонголи.

И така, вечерта се нагостихме царски и целият екипаж се развесели. След вечерята развързахме платната и излязохме в открито море. През нощта изминахме шестдесет мили.