Емилио Салгари - Битка в океана

— Бързо, бързо! — извика Каменна глава на малкия Флок, който оправяше платната, които започнаха да се издуват от появилия се вятър.

Стрели започнаха да хвърчат и да свистят над главите им. Обаче индианците не можаха да ги улучат и това даде възможност на тримата да се отдалечат с лодката.

Каменна глава гръмна още веднъж. Последваха високи крясъци.

— Къде ще бягаме, капитане? — запита младежът.

— Най-напред ще гледаме да се отдалечим от тези проклетници, а после ще се присъединим към тримачтника.

Тласкана от вятъра, лодката бързо се отдалечаваше. Индианците разбраха, че неприятелят им ще се изплъзне от ръцете, и изчезнаха в гората.

— Надявам се, че тези червени маймуни не ще ни безпокоят повече — каза малкият Флок.

Каменна глава махна с ръка в знак на отрицание.

— Ба! — рече той. — Не вярвай на тези диваци! В техните пристанища по този бряг има много лодки. И не ще бъде учудващо, ако тази нощ ги видим да ни преследват.

Слънцето клонеше на запад. Бързо се стъмваше, както и бързо ставаше светло в тези тропически страни. Ята от птици, които бързаха нощта да ги свари в гнездата им, прелитаха и със своите крясъци изпълваха въздуха с една особена натегнатост. Хулбрик, който винаги мислеше за ядене, поиска да убие една от тях, капитанът обаче го спря:

— Не стреляй! Може би сме близо до тримачтника и гърмежът от карабината ще предупреди екипажа да бъде по-внимателен. Остави, нека си летят птиците.

— Тихо — извика в този момент Хулбрик, като свали пушката.

Нощта беше паднала и брегът едва се забелязваше. Каменна глава, който беше винаги неспокоен, се изправи в лодката. Той се взираше в тъмнината.

— Чу ли, патре?

— Да, чух сигнал.

— Сигурно тези проклети кучета ще ни подгонят по море?

— Ще видим, Хулбрик. Карабините пълни ли са?

— Да — отговори Флок.

— Добре, ще продължим да търсим тримачтника.

Те плаваха по един канал, който се проточваше успоредно с брега и изглежда, че нямаше край. Каменна глава управляваше умело като добър моряк лодката и избягваше всички препятствия. Той внимаваше да не заседне на пясъчното дъно или да не би да се разбие в скалите. И лодката се движеше плавно, като че е минавала стотици пъти по него. Изведнъж Каменна глава нададе вик:

— Ах, проклети кучета! Аз бях сигурен, че ще ни отмъстят!

В този момент лодката минаваше покрай едно място на брега, където беше запален голям огън. Искри хвърчаха на разни страни. Човешки сенки танцуваха около огъня, като махаха в различни посоки ръцете си. Играеха военен танц. Пламъкът освети една дълга индианска лодка-каяк. Тя излезе от пристанището и заплава бързо напред.

— Патре, индианци — извика немецът.

— Виждам ги и аз.

— Ще ги дочакаме ли?

— Не, ще избягаме! Малки Флок, залови се с платната!

Индианската лодка-каяк, тласкана от тридесет гребла, напредваше бързо към тях. Хулбрик, който следеше с безпокойство приближаването й, запита:

— Патре, да гръмна ли?

— Но защо? Остави ме аз да се разправям с тях. Тези скали са добре дошли за моята маневра.

— Но не се ли опасяваш от техните стрели? — запита малкият Флок.

— Не се безпокой. Индианците нощно време не могат добре да си служат с лъковете.

Лодката продължаваше да лети между скалите, докато индианската лодка все повече намаляваше разстоянието помежду им. Хулбрик запита нетърпеливо:

— Патре, да гръмна ли?

— Няма нужда — отговори капитанът, който се реши на една чудна маневра. — Внимавай за платната, Флок, и аз отговарям за всичко.

— Но не виждаш ли, че плаваме върху препятствия?

— Знам.

— Искаш да се разбием ли?

— Нашата лодка няма, но лодката на червените кучета — да!

Индианците, като видяха, че белите не използват своите огнени пръчки, полетяха с всички сили към тях. Каменна глава това и чакаше. Той отправи тяхната лодка право към препятствията. Но тъй като лодката беше лека и здрава, само с едно умело извиване на кормилото заобиколи скалите и се намери зад тях. Малкият Флок продължаваше да направлява платната.

Индианската лодка, която беше по-голяма и натоварена с двадесет индианци, не можа да направи такава маневра. Тя връхлетя с всички сили върху скалите. Чу се силен трясък, последваха яростни викове. Лодката се беше разбила в скалите и екипажът й изпопада във водата. За щастие бяха на плитко. Хулбрик не можеше повече да се въздържа и гръмна. На гърмежа отговориха два топовни салюта някъде от края на канала.

— Тримачтникът! — извика Каменна глава. — Малки Флок, да отидем да видим какво прави маркиз Халифакс. Индианците не ни интересуват повече. Да ги оставим да викат, докато си разкъсат белите дробове.