Емилио Салгари - Битка в океана

Само на няколко мили от тях започнаха да различават някаква земя, но коя беше тя? Може би Флорида? Така казваше старият капитан.

Още една голяма вълна и корабът връхлетя върху скалите. Силен трясък заглуши корабокрушенците. Изпопадаха и малкото предмети, които бяха останали върху палубата. Вълни достигнаха чак до пътниците и ги опръскаха с пясък, след това пак се върнаха и сляха с водите на океана.

— Свърши ли се танцът? — запита малкият Флок, търкайки очите си, пълни с пясък.

— Така ми се струва.

— Дали корабът се е разбил?

— Никога не съм чувал такъв трясък, въпреки че съм моряк от шестгодишна възраст.

— Дали ще можем да се измъкнем?

— Почакай, момче! Вълните помитат всичко от носа на кораба до задната му част.

— Въпреки всичко не можем да останем завинаги тук.

— Измъчвани от глад — добави Хулбрик.

— Ах, ти, лакомнико! Нищо не е останало от зверовете, които убихме — каза Каменна глава. — Вълните отнесоха всичко.

— Но аз съм много гладен.

В този момент една друга вълна обля кораба, обаче не можа да достигне до пътниците.

— Добър знак е, щом вълните намаляват — каза капитанът. — Ела, малки Флок.

Слязоха в долната част на кораба, но веднага се върнаха назад, тъй като водата нахлуваше в многото пробити места и обещаваше корабът скоро да бъде наводнен.

— Корабът се е натъкнал на скалите и е неподвижен, като че ли е закотвен с много котви — каза старият бретонец.

— Изглежда, че корабът тук ще свърши своите дни — обади се младежът.

Още няколко вълни една подир друга заливаха кораба със страшна сила, като носеха със себе си и пясък, но корабът не се помръдваше.

— Каменна глава — каза малкият Флок. — Мъртви ли сме?

— Струва ми се, че съм още жив.

— Засега…

— Също и за по-късно, надявам се. Заседнали сме върху едни скали и корабът не ще се помръдне.

— В такъв случай ние ще го напуснем.

— Ти си луд! Ще трябва да почакаме малко и едва по-късно ще напуснем кораба, както можем.

Той се покачи по стълбата и като подаде глава навън през отвора на палубата, нададе вик от ужас.

Никой, колкото и смел да бъде той, не би могъл да се придвижи напред.

Едно страшно зрелище се откри пред младия шегобиец. Цялата куверта бе покрита от телата на кръвожадни големи акули, които бяха подушили кръвта на убитите животни и бяха наводнили палубата.

— Видя ли, малки Флок? — запита Каменна глава.

— Ох, сърцето ми престана да бие.

— От толкова малко ли се изплаши? Нали имаме още куршуми, ще се отървем от тези проклетници. Донесете пушките и ти, малки Флок, кажи ми, виждал ли си друг път подобна гледка?

— Никога!

— А ти, Хулбрик?

— И аз не съм виждал, патре!

— Даже и аз не съм виждал никога досега. Може би моят дядо е видял някога през дългите си пътувания.

— Не ти ли е разправял?

— Бях твърде малък, за да го разбера, а и бях много зает да гледам историческата лула.

Десет-дванадесет акули продължаваха да скачат по дърветата и по стените. Палубата приличаше на касапница с разлятата по нея кръв, която беше привлякла водните чудовища.

Хулбрик като добър стрелец започна да стреля върху акулите, като ги караше да подскачат смъртно ранени.

— Малки Флок — каза капитанът. — Помогни на Хулбрик и очистете палубата от неканените гости.

Докато Хулбрик и младежът стреляха, Каменна глава разглеждаше океана и търсеше в огромните вълни тримачтника.

— Нищо не се вижда — извика той, вдигнал юмрук. — Нещастният кораб успя да изчезне.

— Дали и те са се разбили в скалите? Какво ли е станало с русата мис? — запита с безпокойство малкият Флок.

— Кой може да знае какво е станало с тях? Може само да се предполага, тъй като тримачтникът е здрав кораб, може би е устоял на бурята — отговори Каменна глава. — Сега трябва да помислим за нашето положение. — И обръщайки се към Хулбрик, добави: — Е, Хулбрик, моето момче, както си уморен, не ще бъде зле да има бутилка бира.

— Тъй е, патре, обаче няма — отвърна германецът.

— Но аз мога да ти предложа прекрасна лула, въпреки че е малко осакатена. Искаш ли да запушиш?

Хулбрик пое лулата и самодоволно се усмихна.

— Хулбрик — каза младият шегобиец, — внимавай да не повредиш лулата от дядото на Каменна глава, донесена от не знам кои си далечни страни.

— Донесена от Азия, малко магаре — поясни капитанът.

— Може с нея да е пушил някой принц.

— Сигурно. Но какво знаеш ти за Турция!

— Моят дядо е умрял в Турция и това е достатъчно.