Емилио Салгари - Битка в океана

— Ах, разбойнико! — изкрещя Каменна глава със силен глас и се хвърли напред с отворен нож. — Ще ти одера кожата!

И той заби ножа си до дръжката в животното. В това време Флок се беше съвзел и заедно с Хулбрик дадоха два изстрела. Последва ужасен рев и мечката падна в локва кръв.

— Сега, надявам се, че свършихме окончателно с тези животни — рече Каменна глава. — Момчета, да се приготвим да посрещнем идващата буря!

Големи вълни започнаха да тласкат на разни страни и без това повредения кораб.

— Ето, веселият танц започва — извика Каменна глава. — Внимавайте да не загинем в морето.

Когато започнат бури в Атлантическия океан, те продължават седмици и тежко и горко на моряците, които се случат в такова време в открито море.

— Накъде плаваме? — запита малкият Флок, който беше измокрен от главата до петите.

— Може би ще се разбием някъде.

— И тогава всичко ще бъде свършено?

Капитанът не отговори. Той наблюдаваше внимателно океана, който се осветяваше от светкавиците.

— Какво търсиш? — запита младежът.

— Знаеш ли, че нещо се носи бясно срещу нас?

— Кораб?

— Отгатни какво е!

— „Гръмотевица“?

— Слез веднага от лодката и го доближи. Внимавай да не е тримачтникът на маркиза.

— Възможно ли е?

— Гледай също и ти. Имаш силни очи. Виждаш ли там?

— Да, Каменна глава, виждам един кораб с разкъсани от бурята платна.

— Не ти ли прилича на тримачтника?

— Да, какво ще стане сега?

— Не се страхувай, и те ще се разбият, както предполагам, в скалите на Флорида, както и ние.

— Но какво ще правим на този тъжен полуостров, населен с жестоки индианци?

— Ще опитаме удоволствието от мъките на стълба.

— И ми го казваш така хладнокръвно?

— Един моряк, мили мой, никога не трябва да се надява, че ще остарее.

— Не можем ли да пресечем пътя на тримачтника по някакъв начин?

— В тази буря? Ти си луд. Но аз мисля за начина, по който ще спасим русата мис.

— По какъв начин?

— Кой дявол донесе всички любопитни от ада? — каза разгневен капитанът. — Стой близо до мен, гледай и мълчи. Не можеш ли? А ти как си, Хулбрик?

— Боли ме стомахът — отговори Хулбрик.

— Повръщай спокойно. Морето ще измие всичко.

Тримата насядали около макарата замълчаха и продължиха да наблюдават урагана. Атлантикът се бе превърнал в страшна развълнувана маса. Вълни, по-високи от десет метра, тласкаха от всички страни кораба, който подскачаше високо и караше да се разбърква стомахът на Хулбрик. Тримата се бяха уловили за макарата за вдигане на тежести и не изпускаха от очи тримачтника, който по странен начин следваше техния разнебитен кораб.

Изведнъж силен удар разклати кораба из основи. Каменна глава извика.

— Към дъното ли отиваме? — запита младежът.

— Не, този път се отървахме като по чудо.

— Е, тогава защо извика?

— Защото тримачтникът няма кормило и се носи от урагана, вместо да се постарае да го избегне.

— Ние не бихме ли могли по някакъв начин да избягаме от този проклет кораб?

— Сега, когато знам, че не може да бъде управляван, не желая и да избягаме от него.

— Харесва ли ти възможността да попаднеш в ръцете на маркиза и да опиташ здравината на английските въжета?

— Аз вярвам, малки Флок, че този път ще можем да измъкнем от ръцете на този маркиз русата мис. Имам една идея, която ми се струва великолепна.

В този момент търговският кораб получи такъв силен удар, че всички тела на убитите животни, които бяха останали на палубата, подскочиха и бяха отнесени от голямата вълна, която беше причинила удара. Същата участ би сполетяла и тримата нещастници, ако не бяха се заловили здраво за макарата. Около кораба се образуваха големи вълни, които се разбиваха сякаш в някакви препятствия с голям шум.

В някакви препятствия, но какви? Дали бяха скали, или пясъчни дюни?

— Достигнахме ли вече брега? — запита с безпокойство младежът.

— И аз не мога да забележа, тъй като светкавици не прорязват тъмната нощ.

— А тримачтникът?

— Дявол да го вземе, този маркиз има още късмет. Ето че светлината на техния кораб се отдалечава към север. Изглежда, че са успели да си поправят кормилото.

— Ще се спасят ли, или ще се разбият?

— Това бих могъл да ти кажа по-късно.

— Ас нас какво ще стане? Ще можем ли да си послужим с лодката?

— В такова море? Но ето че сме съвсем близо до брега. Смелост, момчета! Сигурно още един път ще се разбием в скалите и дали ще останем живи, никой не знае!