Емилио Салгари - Битка в океана

Каменна глава, както преди, беше на наблюдателницата, държеше много да забележи пръв английската ескадра. Той мразеше топчията от противниковия кораб и не искаше да бъде изненадан от него.

— Как бих искал да насоча моите любими топове към тях — каза той.

— Но как можеш да мериш в тази буря?

— Остави за това аз да мисля! Немирнико! Аз съм от Батц!

Към полунощ, когато луната се намираше между два огромни облака, се чу гласът на Каменна глава:

— Кораби пред нас! При топовете и картечниците!

Корсарят и господин Хауърд се бяха изкачили при бретонеца, който продължаваше да се взира и да дава команди. Много светли точки танцуваха по пенестите вълни на океана и после изчезваха под водата.

— Не може да бъде друга, освен ескадрата на лорд Дънмор — каза бретонецът на господин Хауърд.

— Тази на Хоув е избягала към пристанището на север — отговори помощник-капитанът.

— Какво ме съветвате да направя? — запита Мак-Лелан.

— Аз мисля — каза господин Хауърд — да дадете сигнали на американските кораби, за да ги пуснат пред нас да минат, и после да ги нападнем. По такъв начин ще можем да заградим кораба на маркиза и не ще го изпуснем.

— Имате право, господин Хауърд — отговори баронът с въздишка. — Каменна глава! — извика той. — Сигнализирай на американските кораби да пропуснат английските и после ще ги подгоним.

— Значи, няма да се бием тази нощ?

— Не, старче.

— Жалко, аз мислех тази нощ да ги изпратим на онзи свят.

— В такова лошо море? — додаде господин Хауърд.

— О, ние бретонците не се страхуваме, че високите вълни ще ни намокрят обувките.

— Дай сигналните фенери, Каменна глава — заповяда баронът. — Сини, червени, жълти и бели светлини, всяка на мястото си.

После размени още няколко думи с помощника си и се отправи бързо към своите хора на палубата, които въпреки лошото време, бяха всички по местата си.

Каменна глава съобщи заповедите на корсаря на четирите американски кораба, после слезе при своя любим топ на носа, където малкият Флок го очакваше. В това време английската флота се приближаваше в голям безпорядък. Американците я бяха нарекли „флотата призрак“ и не се бяха излъгали. Тя беше излязла преди два месеца от ирландските пристанища и лорд Дънмор се надяваше да помогне на лорд Хоув, не знаейки, че Бостън е паднал. Щом узнали, че Бостън е превзет, се отправила към Вирджиния, но тук била изненадана от залпове и куршуми. Отправила се отново в открития океан, хората й измирали със стотици, припасите били наводнени, а тези от екипажа, които останали живи, от ден на ден отслабвали.

Ако морето беше тихо и слънцето високо, тогава за ескадрата на корсарите би било много лесно да се справят с неорганизираната флота.

— Кълна се в една висока камбана, колкото кулата на Вавилон.

— Каква е тази Вавилонска кула?

— Ти, малки Флок, си имал за учител едно магаре.

— Аз никога не съм учил, приятелю! Помагах на семейството си, както можех: събирах раци, ловях риба; хлябът, както казваше моят дядо, не расте върху чиновете на училището, за да храни моряците.

Каменна глава си постави ръцете върху хълбоците, после, прикривайки усмивката си, каза:

— Нашата страна е твърде бедна, защото рибата не е достатъчна, за да изхрани населението. Кълна се във Вавилонската кула!…

— Има ли камбана тази кула?

— Откъде да знам! — отговори капитанът. — Спомням си, че един ден старият енорийски свещеник ни разказваше историята на тази величествена кула, която достига до небето. Къде се намира тя, върви я търси ти, защото аз наистина не знам, а сега стига сме бъбрили, малки Флок… Да отидем при моите топове.

Корабът на барона и четирите американски кораба пропуснаха да минат англичаните и после ги подгониха. Това беше ужасен лов. На сутринта към три часа тъмната нощ беше заменена с огнена нощ — светкавици разрязваха небето и гръмотевици падаха наоколо. Мирис на сяра пълнеше въздуха.

Сър Уилям и господин Хауърд, снабдени със силни бинокли, търсеха от наблюдателницата кораба на маркиза, тъй като не бяха сигурни, че той се намира в английската ескадра. Въпреки лошото време продължаваха да стоят на наблюдателницата и да търсят кораба, а това не беше лесно, защото, както казахме, тъмната нощ беше заменена с огнена нощ.

Корабът, следван от четирите американски кораба, гонеше флотата на лорд Дунморе, стараейки се да се докопа до кораба на маркиза, който може би сега се носеше по вълните на яростния океан като орехова черупка. Нощта започна да се стопява, когато гласът на корсаря, този металически, рязък глас дойде от най-високата наблюдателница между гръмотевици и светкавици: