— За да приказваш с Хулбрик?
— Кълна се във всички камбани! На борда на „Гръмотевица“ има шпиони — извика бретонецът, разтреперан от яд.
— Не, аз те видях.
— Ако имаше някой шпионин, аз щях да му разбия черепа. Аз винаги съм презирал шпионите.
— Не растат ли по бретонските земи?
— Не, коменданте.
Сър Мак-Лелан обиколи още два-три пъти палубата между мачтите, след това сложи ръцете си върху раменете на капитана.
— Какво ти каза този човек, който утре няма да бъде в числото на живите? — го запита той.
— Говори ми за своето русо момиче, за което щял да се ожени след свършване на войната.
— Едно русо момиче!… — извика корсарят.
— Да, коменданте: немкините, както и англичанките, почти винаги са руси, вие го знаете по-добре от мене.
Корсарят гневно махна с ръка.
— Чума! — извика той.
— На кого, коменданте? — запита Каменна глава.
— На теб и на всички бретонци по света!
И започна отново разходката си, както ураганът се обръща в циклон. След като направи няколко крачки, той се върна при бретонеца, който го очакваше.
— Той ти каза, че ще се ожени за едно русо момиче? — запита с учудване.
— Да, коменданте.
— Този човек, който е сгоден за русо момиче, няма да умре!
— Този предател?
— Войната си е война — отвърна корсарят, повдигайки рамене. — Има и силни, и подли средства. Как се казва русата годеница на немеца?
— Мари, струва ми се — излъга веднага бретонецът.
— Мари?
— Да, коменданте.
— Дали е руса като Мари дьо Уентуърд?
— Руса и добра — каза той със своя развален език.
— Е, добре, този човек няма да умре. Русите коси на неговата любима ще му спасят живота.
— Вие сте милостив към този човек, който ни услужи при обсадата на Бостън.
— Преди всичко искам да остане случайност. За обесване има четирима, но на единия ще се скъса въжето и той ще падне, както паднах аз. Помисли си и отивай да се уговорите…
— С майстор Обеско?
— Тъй ли го кръсти този нещастник?
— За да не се обижда, коменданте, преди…
— Когато Хулбрик падне, ти и целият екипаж ще искате да го помилвам. И така този дявол ще се спаси.
Каменна глава отиде доволен при малкия Флок, който го чакаше, седнал върху един топ.
— Немецът е спасен — му каза той. — А, тези бретонци от Батц!… Не казвай на коменданта, че русата любима на немеца се казва Рита, вместо Мари, внимавай добре! Комендантът е добър и една малка лъжа няма да му навреди. Върви, предупреди и Хулбрик.
— Отивам веднага — каза веселият младеж.
Нощта бавно отстъпваше място на деня и звездите една по една започваха да бледнеят.
— Нещастните! — промърмори капитанът, изпускайки гъст дим от лулата си.
Корсарят продължаваше своята нервна разходка между двете мачти. Изведнъж се спря пред бретонеца и го запита:
— Всичко готово ли е?
— Да, коменданте.
— Поставете четири бесилки на мачтите и внимавай твоят немец да не си счупи краката.
— Ще бъда готов да го прегърна.
— Кажи да бият барабаните и доведи осъдените на кувертата.
— Веднага, коменданте.
Моряците французи, като чуха ударите на барабаните, веднага се приготвиха и изкачиха на кувертата, въоръжени с карабини и ножове, като преди атака.
Дълбока тишина тегнеше над кораба. С изгрева на слънцето вятърът беше утихнал напълно. Само двата барабана биеха все по-печално.
Корсарят се беше изкачил на комендантския мостик и както винаги се разхождаше нервно, без да гледа никого в лицето. Господин Хауърд, който беше все още на кормилото, пушеше спокойно голяма цигара, скривайки се зад облак от пушек.
Два по-дълги удара на барабаните и осъдените се явиха на кувертата, водени от Каменна глава и от майстор Обеско, и пазени от едно отделение. Всички бяха бледи и измъчени, облечени в дълги бели ризи и боси. Никой от тях не беше вързан.
Хулбрик се приближи пръв; следваше го дебел рус мъж, с къса брадичка; третият беше висок, мургав мъж със сини очи, който вървеше с глава, наклонена към гърдите, и с отпуснати покрай тялото ръце. Не гледаше никого; нито фаталните въжета, нито моряците. Четвъртият беше едър мъж с голяма глава и очи като на заек. Изглеждаше най-смел, защото гледаше студено ту висящите въжета, ту моряците. Безсилният му гняв се изразяваше в нервно движение на челюстта. Като се приближи до примките, той се спря и се загледа в знамето на корсаря. Червеният му цвят като че ли го беше омагьосал.
В този момент слънцето се издигна нависоко, позлатявайки водите на океана. Животът започваше, докато двата барабана продължаваха своя печален концерт.
Читать дальше