Емилио Салгари - Битка в океана

— Какво ни интересува ескадрата на лорд Дънмор?

— Интересува ни, защото с нея плавал и корабът на маркиз Халифакс. Той искал да се присъедини към корабите на лорд Хоув, като е търсил начин да избяга било на север или на юг. Разбра ли?

— Не съм глух.

— Тогава да отидем да изпием по една капка в моята каюта и после ще отидем да намерим майстор пира-пира.

— Или по-добре пака-пака — каза шегобиецът. — Той ще ти се отплати добре в кръчмата „Тридесет бизонови рога“!

— От всичко това не ще стане ни по-богат, ни по-беден отпреди.

Тихо прекосиха кувертата, пазена само от една моряшка група, тъй като вятърът беше слаб и не се предвиждаше никаква маневра.

Те слязоха в каютата, в която бяха затворени четиримата нещастници, пазени от четирима въоръжени моряци. На краката и ръцете им имаше вериги. Голямата стая се осветяваше от фенер.

— Приятели, позволете ми да поприказвам с този човек — каза бретонецът, посочвайки майстор пира-пира, който седеше окован във верига на едно ниско столче.

Като не знаеше каква изненада му готви съдбата, както и на неговите приятели, които бяха напуснали отечеството си и близките си, без да са сигурни, че някога отново ще се върнат живи, той седеше отчаян.

Хулбрик, като видя пред себе си бретонеца, разтвори широко очи, с лъч на надежда в тях.

— Ти, патре, направи добре, дето дойде да ме намериш — каза той.

— Защо? — запита Каменна глава.

— Аз утре ще бъда мъртъв. В джобовете си имам триста стерлинга, давам ти ги, патре. Аз не ще видя вече моето русо момиче — добави нещастникът след дълга въздишка. — Моето сърце вика, вика нейното име… Бедна Рита! Аз щях да се оженя за нея след войната: сега всичко пропадна. Оловна нощ, тъмна нощ, с прилепи, които крещят: Хулбрик е мъртъв!

— Беден младеж! — въздъхна малкият Флок.

Каменна глава искаше да се покаже твърд, но той трябваше да положи големи усилия, за да не подражава на малкия шегобиец. Тези двама бретонци имаха златни сърца, които нито ужасната война, нито страшните корабокрушения можеха да променят.

Немецът за момент замълча с наведена глава, като че ли искаше да преглътне сълзите си, и после продължи:

— Аз никога не съм се страхувал от смъртта: напуснах родината си и тръгнах на война. Оставих майка си и моето русо момиче, защото не съм се надявал, че ще ги видя отново… Войната не щади никого. Но да умра обесен!… Ужас!… Застреляйте ме.

Каменна глава се наведе към него и му каза нещо на ухото. Лицето на немеца изведнъж просия.

— Значи не ще виждам повече грозните и черни прилепи — каза с половин глас.

— Не, прилепите са на онзи свят и се надявам, че и ти няма да ги виждаш повече — отвърна бретонецът.

— А моите камаради? — запита Хулбрик.

— Не мисли за тях: аз не мога да правя чудеса. Ще се видим на разсъмване. Не се страхувай от майстор Обеско, остави го спокойно да постави въжето около врата ти, без да протестираш. Ще паднеш положително в моите ръце.

— Благодаря, патре.

Каменна глава и малкият Флок, не по-малко развълнувани, се затвориха в кабината на бретонеца, за да се ободрят с няколко чашки джин. Корабът се движеше тежко, натоварен с цялата си артилерия, и тъй като вятърът беше слаб, американската ескадра беше останала половин миля на запад.

Баронът беше на кувертата и нервно се разхождаше по нея, като правеше заплашителни жестове.

— Виждаш ли колко е нервиран от това предателство? — запита бретонецът Флок. — Може ли да се каже, че в тези двама души, наричани Халифакс и Мак-Лелан, тече еднаква кръв?

— Но къде е господин Хауърд?

— На кормилото. Това значи, че когато буря бушува в сърцето на нашия комендант, той не се интересува от нищо, но затова пък нашият помощник-капитан си знае работата и го замества. Ти остани тук!

— Какво ще правиш?

— Ще се разхождам с корсаря.

— Ще предизвикаш някой дяволски ураган.

— Аз съм от Батц и имам почти бяла кожа, немирнико! — каза Каменна глава. — Той не ще изяде своя стар и верен капитан, който управлява топовете на кораба. Аз съм твърде необходим за борда на този кораб!

Бретонецът направи зигзаг и се изпречи между двете мачти, където се разхождаше баронът. Той не го забелязваше, но когато се изпречи пред него, той го видя.

— Коменданте — каза бретонецът, скачайки на една страна, — извинете ме, ако ви безпокоя.

Мак-Лелан замълча за малко, като гледаше верния моряк, после каза:

— Къде беше, старче мое?

— В долната част на кораба, коменданте.