Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— А какво става с доклада за вашистките политтехнолози? — премина в контранастъпление той. — Работите ли по въпроса?

— Докладът, ъ-ъ-ъ, той… — обърка се Антон, — нали Матей сложихте за отговорник?

— Матей е отговорник, но вие защо не участвате в разследването? — Джон леко повиши глас. — Строежа ще го инспектирате по-късно, сега има срочна задача! Кажете например, защо „Безсмислен труд“ е обърнал курса в най- решителния момент? Изобщо, Антон, вие чии интереси отстоявате? Интересите на „Лукач“ пред „Свинските опашчици“ или тези на „Свинските опашчици“ пред „Лукач“? А? Кажете!

Антон трескаво преглътна. По челото му избиха капчици пот.

— Джон! — зашепна горещо той. — Това не е истина! Клеветят ме! Евген пуска разни слухове, но вие не му се доверявайте, Джон! Евген лее помия върху всички, но сам той е марионетка, конците му дърпа Пуяка. Вие сте тук отскоро, не се водете по първия подмазвач, който ви шепне нещо на ухото…

Джон изсумтя отегчено. Членът на борда го гледаше предано в очите. Само дето не беше изплезил език и не размахваше опашка. „Интересно — почуди се Джон, — той по принцип ли е такъв идиот или само се прави?“

— Добре, Антон, свободен сте — каза той. — Изпълнявайте задачата.

Антон се поклони леко и подтича към членовоза. От шофьорската седалка Нестор вдигна поглед, видя Джон, поздрави го с ръка и му намигна хитро. Джон му махна в отговор, членовозът избръмча и плавно потегли през изровената улица. След него с рев и облаци синкав дим се заклати калният самосвал от строежа.

В базата данни на местния журналистически съюз, която търсачката изрови от мрежата, не фигурираше никакъв Роберт. „Ако и тая база е актуална като оная с телефоните…“ — отбеляза скептично Балабан, загледан в екрана на лаптопа си, и пръстите му отново затракаха по клавишите. Лаптопът беше неудобно сврян между коленете на Балабан и волана на колата, затова от мястото на Джон не се виждаше какво става на екрана. Джон предположи, че Балабан се опитва да издири Роберт чрез търсачките на медийните сайтове. Ако се съдеше по недоволното сумтене на дирещия, резултати нямаше.

— А Пейн и Антон ще го намерят лесно — вметна Джон, местейки поглед след шмугналото се покрай колата дългокрако момиче с минипола. — Туземецът ще разпита в медийната си групировка, все някой ще познава тоя кадър.

— Защо и ти не хванеш някой от МУЦИ да ти помага? — попита Балабан.

— Асанович ми е забранил. Пък и нали ги виждаш какви са лоялни.

— А защо са лоялни към Пейн? И към Програмата?

— Това, че са гъсти с Пейн, не значи нищо. Сингх се съмняваше, че въртят общ бизнес с власт. Междуфондационното нали с това се занимава — назначава добри и лоши, тоест качва на власт и съответно сваля. Та Сингх е разбрал, че освен политиците, одобрени от Програмата, от МУЦИ назначават за добри и хора на олигарсите. Парите според него ги делели членовете на борда и Пейн. Поне така е представил нещата в докладите…

— А, значи Сингх е искал и с него да делят, така ли? — Балабан заряза окончателно лаптопа и се почеса изразително по тила. — Тогава тая неговата катастрофа може… Ако е влязъл в завоя с грижливо резнати маркучи на спирачките… Следователят знае ли за тия доклади?

— Дали са му достъп до тях, ама май не ги е чел.

— А ти сам му подскажи, не го чакай!

— Да, но тогава ще засекретят всичко. Сериозно и задълго. И базата данни на Сингх ще я гледам през крив… какво беше?

— Макарон.

— Да, през крив макарон. Всъщност чакай, ще се обадя на Асанович.

На служебния и домашния номер на шефа отговаряха телефонни секретари. Мобилникът му пък беше изключен. Джон му остави съобщение.

— Делиан обаждал ли се е? — попита.

— Не. Сега ще го потърся — Балабан откачи своя мобилник от лаптопа, набра номера. „Ало, Беля!“ — викна в микрофона, после извади малък наушник, върза го към мобилника и го подаде на Джон да слуша разговора.

— …оня софт му викат „Генератор на Ван дер Лаф“ — раздуваше Делиан. — Комерсиално име няма, за версии не знам. Един от „Безсмислен труд“ обеща да ми го запише, утре ще го взема. И още нещо важно. В цялата „Нечиста математика“ хумтехът се движел реално само от един човек. От някой си Лука.

— Как разбра, че е само един? — попита Балабан.

— Говорих с познати от секцията. Уж че искам да ме светнат за някакви алгоритми от езиковото инженерство. Всички ми казваха да търся Лука, само той бил разбирателят. Бил правил „Ван дер Лаф“ почти сам. Макар някои да казвали, че не бил Лука, а Тома… А, щях да забравя! Този същият кадър е много вероятно да е забъркан в историята с „болните мозъци“.