Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— По какъв начин забъркан?

— Преди година постоянно се оплаквал, че му трябва мощен паралелен компютър. Не знам за какво му е бил, може би за езиковото инженерство… Ходел по нервите на шефа си, гонел го и викал: „Началник, трябват ми мощности, началник!“ После изведнъж спрял да го тормози. А никакви паралелни компютри не са докарвали в секцията, това ми го гарантира един познат. Макар друг познат да твърди, че все пак купили един суперкомпютър, но го държали абсолютно секретен. Ама аз не вярвам…

— Е, и какво от това?

— Как какво? Лука може да е успял да качи своите изчисления на човешки мозъци, вместо на силиций.

— Аха! Загрях. Много вятърна ми се вижда хипотезата, но като няма друга… Идвай с нас в ИХСТБ!

— Не мога — въздъхна Делиан. — Началникът ме набръчка да му съчинявам доклад. Някаква дивотия за олигарсите. И за политтехнолозите на вашистите…

Джон мислено напсува социолъга Матей с най-цветистите туземни изрази, които беше усвоил. Направи знак с ръка на Балабан и взе мобилника.

— Защо го пишеш ти доклада? — попита строго в микрофона. — Там нямате ли специалисти?

— А? — сепна се Делиан. — Джон, вие ли сте?… Не, аз не че го пиша, само пускам търсачката да рови из медийните сайтове. И после фасонирам изровеното. Обаче другите и да фасонират не могат. И секретарката на Матей, и асистентът, и самият Матей са едни грамотни… Вече се чудя дали да не направя една автоматична съчинявачка на доклади. Сама да си търси в мрежата и сама да си фасонира. Ще се съберем с тоя Лука, ще седнем за месец-два- три… впрочем, Джон, нали с такива софтове работите вие в Комитета?

Джон мислено напсува и Делиан. За секунда си представи, че всички доклади, пращани от МУЦИ към ведомствата на Лукач, ги е писал все Делиан и все по същия начин — и се хвана за главата. После обаче се сети, че софтът за контент-анализ на „Дженерал Лингвистикс“ върши горе-долу същото, което и замразения информатор, и се поуспокои, макар че продължи да го гризе кошмарната мисъл: „Ами ако Делиан е пълнил всички доклади с бял шум и сол на вкус? Ако това, което в Армадильо мислим за реалност, е свободно съчинение на туземния компютърджия?…“ Кой знае защо му бе много по-лесно да припише точност и честност на софта, отколкото на някакъв нагъл туземец… Докато Джон псуваше мислено, Балабан му взе от ръката мобилника, каза в микрофона: „Беля, ще държим връзка, чао!“ и затвори.

— Значи Лука — произнесе замислено той, после изведнъж живна. — Сидораускас, имаме късмет! В ИХСТБ не са си качили хумтеха на интелектуален конвейер! Всичко го движи някакъв разбирател, ведомствен гений от ниските етажи. То у нас често става така, нали сме изостанали…

— Добре, но къде го видя тук късметът? — не разбра Джон.

— Как къде? Ако при Търтея имаше интелектуален конвейер, всеки един от хората му щеше да владее само своя си участък от технологията. И щяхме да видим голям зор, докато я измъкнем цялата. Но сега с точкова атака ще му превземем разбирателя, който движи всичко…

„И без когото ИХСТБ ще остане без хумтеха си“ — довърши мислено Джон, докато Балабан палеше мотора. Струваше му се доста странно, че Търтея така безхаберно се отнася към интелектуалната собственост на института си, но реши, че тук пак са виновни неразвитите корпоративни отношения. Пък и в края на краищата, помисли, отделно взетият гений едва ли би могъл да се укрие от силовата групировка на олигарха…

В ранния следобеден час движението в градския център беше не чак кошмарно, но все пак достатъчно задръстено, и Балабан изгуби над четвърт час във висене по светофарите. Накрая, когато излязоха от центъра и отляво на пътя им се ширна неугледна тревна площ, осеяна с прелетни боклуци, Балабан сви по една алея и след минута паркира близо до сиво няколкоетажно ръбато здание с огромни букви „ИХСТБ“ над козирката. На покрива на зданието огромно синьо-бяло рекламно табло хвалеше достойнствата на застраховката „Задгробен живот“.

Подстъпите към института на Търтея се охраняваха от дебело дедище с килограмите на слонче в предучилищна възраст — дори месестият му дълъг нос приличаше донякъде на хобот. Джон мислеше, че хоботният ще ги разпитва кои са и къде отиват, но Балабан му подхвърли през рамо паролата „Ние сме при Григор“ и дедището без възражения ги пусна да влизат.

Раздрънканият асансьор с липсващо копче за последния етаж ги изкачи до предпоследния. Отгоре гърмеше канонада от къртачни машини и хамалски възгласи. Джон инстинктивно присви глава, сякаш пазейки се да не го удари нещо изкъртено. Стълбището към последния етаж — накъдето сочеше указателят „Нечиста математика“ — беше запречено със солидна метална решетка. Вратата в решетката обаче зееше отворена и двамата безпрепятствено влязоха в покоите на нечистите математици.