Иван Попов - Copyleft (c) - Пирати на XXI век ((разсъждения върху интелектуалната собственост))

Историята на човечеството показва, че за да има смисъл и полза от някакъв закон или забрана, трябва и технология за ефективно контролиране на попадащите под този закон дейности. Например, немислимо е да забраниш на хората да си държат ръцете в джобовете. В най-добрия случай те просто ще внимават да не си бъркат в джобовете, ако наблизо се вижда нещо като полицай — а вкъщи по цял ден ще си държат ръцете пъхнати на забраненото място, още повече веществени доказателства за това престъпно деяние няма как да се съберат. В по-лошия случай органите на реда ще се ориентират в ситуацията и ще почнат да събират от хората рекет под предлог, че са ги уличили в издънка — горе-долу като днешните катаджии. В съвсем лошия случай хората ще се научат да пращат до съответните органи доноси срещу свои врагове измежду съседите или колегите си — така и така, системно нарушават закона, обществеността е възмутена, вземете мерки, подпис — „Голяма група граждани“. Затрупани от доноси, органите ще почнат масово да привикват хора „за изясняване на някои обстоятелства“, ще наказват по случайност — нали няма начин да се узнае истината, — освен това, безброй дела по „джобната забрана“ ще наводнят съда и следствието и съвсем ще ги блокират.

Разбира се, историята познава и идиотски закони, и абсурдни забрани и разпореждания, но тези идиотщини и абсурди никога не са успявали да се вкоренят за по-дълго време и постепенно са излизали от употреба — именно поради технологическата си несъстоятелност.

Нека сега опитаме да приложим всичко това върху закона за авторското право.

Исторически, идеята за този закон е „спрегната“ с технологията на книгопечатането — при възникването му в Европа печатарската машина е била единствен инструмент за тиражиране на информацията. 1 1 Единствена алтернатива в тази епоха са били ръкописните преписи, но такъв един препис гълта много време ( = пари), т.е. не е икономически изгоден в сравнение с печатните издания. Интересно, че в предпечатната епоха (напр. Средновековието) дори самата идея за „авторско право“ е била непозната; това подсказва, че законовите норми се предлагат и диктуват от технологията, а не обратното, както мислят някои. Печатниците, издателските къщи — те не са безкраен брой, един издател може да открие откъде са се взели пиратските тиражи на книгите му и да потърси сметка от виновните. Изобщо, най-характерният белег на епохата на книгопечатането е, че тиражирането на копия може да бъде ефективно единствено в затворената система на печатарската индустрия. Нелегалната печатница не е изход — машините са големи, видими, властите могат да ги изчислят и ще следват големи санкции. Машинописно копие се прави бавно. Дори ксероксът не изменя кардинално нещата — цената на едно копие остава по-висока от цената на печатната книга; ксероксът и пишещата машина се използват само тогава, когато печатна книга няма откъде да се купи (напр. самиздатът в бившия СССР).

Грамофонната индустрия, кинематографията, радиото и телевизията в ранните им варианти — тези технологии също не променят радикално положението. Само един малък брой хора от бранша имат техническите средства да копират продукцията и да нарушат авторското право, т.е. евентуалните нарушения са проследими. Това положение обаче коренно се променя през 60-те години, когато се появяват аудио- и видеокасетите.

Изведнъж всичко се обръща с главата надолу: всеки притежател на стандартен дек може да вземе от свой приятел касетата А и да извърти копието Б! Никакъв контролиращ орган с разумна численост не може да следи процеса на презапис. От един оригинал, взет последователно от N човека, ще направят N копия; от всяко от тези копия — по още N, и така лавинообразно. Принципът на авторското право се оказва подкопан не от човешко злоумислие, а от техническия прогрес. Технологията издърпва чергата изпод краката на закона.

С компютърния софтуер нещата също са горе-долу такива. Авторското право сравнително лесно се е контролирало преди появата на персоналните компютри: тогавашните машини са били големи, скъпи, специализирани, а софтуерът — строго специфичен за всяка машина, система и задача. Чак когато масовите персонални компютри влизат в къщите на хората, започва масовото разпространение на програми и игри в домашни условия, от човек на човек. Стойността на едно пиратско копие е равно на цената на дискетата, т.е. излиза в повечето случаи няколко десетки (или стотици) пъти по-евтино от легалния продукт. И никакви програмни защити не са сигурни: племето на хакерите и кракерите бързо се научи как да се справя с тях, и за копирайта настанаха наистина черни дни.