Иван Попов: Copyleft (c): Пирати на XXI век ((разсъждения върху интелектуалната собственост))

Едно бъдещо увеличаване на скоростта на Интернет-комуникациите рано или късно ще доведе дотам, че огромен брой хора ще могат да пуснат по Мрежата свой собствен медиен канал. Не че всички ще почнат да правят свои програми — макар че биха могли. Но представете си такова нещо: един човек приема например кодиран сателитен канал, картината минава през компютъра, а тези, които нямат сателитни декодери, могат да се включат към сайта му и да гледат ТВ по Интернет, без да дават пари на фирмата, държаща канала. Това е вече ДОМАШНО медийно пиратство! (А не пазарно, както са например нашите кабелни телевизии.) Или друг вариант: някой събира от различни медии и канали филми, музика, предавания, а после подрежда всичко това в един пиратски поток от собствения си сайт — по същия начин, както се правят пиратски компилации от песни на музикални касети и CD.

Подобно пиратство би било много трудно контролируемо — също както при домашното копиране на касети, нищо не излиза на наблюдаемия пазар; достъпът до паразитната медия може да се ограничи с пароли само до някакъв избран кръг хора, а и контролът над милионите потребители в Интернет е твърде затруднителен. Но изкарването на медиите извън границите на пазара води със себе си и други, по-фундаментални следствия с твърде далечен прицел, чак до качествена промяна в структурата на масовото общество. Тези следствия обаче се отдалечават твърде много от проблемите на копирайта, затова тук няма да говорим за тях. 4 4 По въпроса за влиянието на Интернет-медиите върху обществото виж файла „Интернет и структурата на масовото съзнание“.

И като завършек на този текст, ще се опитаме да очертаем възможното влияние на едни предполагаеми в недалечното бъдеще интелигентни алгоритми за обработка на сигнали и образи (свързани главно с т.н. „soft-computing“ методи — невронни мрежи, размита логика и пр.) върху принципа на авторското право.

Да си представим програма, която може да извършва детайлна структурна декомпозиция на звуков сигнал — отделя говора от музиката, различава партиите на различните инструменти, анализира всички особености на тембъра, стила на изпълнителя, звученето на думите, дикцията, — и така представя сигнала в някакъв свой звуков код. Вземаме една песен, прекарваме я през програмата за анализ, а после влизаме в диалог с машината и почваме да променяме всичко това. Казваме: смени този инструмент с онзи, тук забави малко, тук по-рязко; вместо мъжки глас нека пее женски (него може да го изберем от някакъв списък с гласове на известни певици и певци, може и да го конструираме по наше желание, ако умеем да работим със звуковия код на модела). Някои думи от песента може да заменим с други — машината ще синтезира пеещия глас. Някъде може да включим соло, съчинено от самата програма в съгласие с някакъв въведен в нея ( = избран от нас) стил. В резултат от песента А ще получим кавър-версията Б; нещо повече, създаването на такива кавъри (понякога доста различни от оригинала) се превръща в общодостъпна технология! Потенциално всеки меломан-любител може да си конструира свой вариант на любимата песен и да я пусне в Интернет. Можем да си представим дори радиостанция, която никога не излъчва две еднакви парчета, а постоянно генерира нови и нови версии. Какво става с копирайта? Виждаме как сякаш самото понятие за „музикален продукт“ се размива. Кое е продуктът — оригиналът (кой точно?), или уникалният кавър, или голата кодирана схема в машинното представяне на мелодията и гласа (нещо като свръхсложно и неформализуемо „нотно писмо“)?

Проблемите обаче не свършват дотук. Нека някой примерно декомпозира с такава програма гласа на Павароти. Сега той може да синтезира всякакво изпълнение — от „Сватбата на Фигаро“ до реклама на презервативи. Въпрос: може ли Павароти, или който и да е от нас, да бъде собственик на гласа си както една фирма е собственик на търговските си марки? Но какво е това „глас“? Формализуемо ли е изобщо това понятие по подобие на търговския знак, че да влезе в рамките на закона? Същият казус може да се повтори в случая с графичните изображения. Може ли един актьор или фотомодел да бъде собственик на лицето си — и да забрани на останалите да генерират машинно снимки, клипове и филми с „негово“ участие? Но как ще стане това, ако технологията веднъж го направи хем възможно, хем общодостъпно? Взема някой, да речем, едни порнофилм, сменя лицата на участниците с физиономиите на любимите си политици, а после целият Интернет гледа сеир… Изглежда, сякаш всяко „човешко“ присъствие в света на машинно поражданите и манипулируеми образи и звуци ще загуби своя смисъл, сякаш производството на „човешки“ образи вече няма да има нужда от човека. Инфопотокът на индустрията за образи изведнъж ще се обезцени — но ще има ли още интерес към него, няма ли да се обезсмисли изцяло?.. Виждаме как една съвсем нефантастична технология е в състояние да обърне с главата надолу информационната индустрия и всички наши представи, свързани с нея. Тогава какво плачем за някакъв си копирайт, на който му били дръпнали, както се изразихме, чергата под краката? Май е по-добре просто да му се посмеем, да се изкефим как опорният крак на копирайта, повлечен от движението на чергата, тръгва да му бяга в неизвестна посока, едната ръка се мята нагоре, другата назад и встрани, туловището се извърта, накланя се необратимо, краката се сплитат, копирайтът пада с трясък на пода и вдига огромен облак прах, от който всички ние, сеирджиите, почваме да кихаме и кашляме.