Иван Попов: Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

За пет минути Макилрой звъни трети път. „Къде е Балабан? Да ми го откриете на всяка цена!“ Джон Дж.Дж. Сидорчук се поти от притеснение. Нито мобилникът му се обажда на Балабан, нито другите му телефони, на пропуска също не са го регистрирали. Сякаш вдън земя е изчезнал. Но Макилрой не ще и да чуе. „В дванайсет сме на линия, ако не върже шефа, ще става не знам какво!“ Сидорчук казва „Ще пробвам“ и прекъсва връзката. Той почва да се досеща каква е работата. Затова вече тича по стълбите към паркинга.

Балабан живее уж наблизо, но това е по права линия, а не с кола. Първо два километра наобратно, за да се влезе в магистралата. После се оказва, че не може да се излезе там, където на Сидорчук му е нужно. Армадилската градска управа е почнала поредния ремонт. Дими горещ асфалт, бучат машини, суетят се работници с червени дрехи. Сидорчук се замотава в някакъв район с тесни еднопосочни улици-каньони. Сиви вехти блокове, плачещи за ремонт, ако не за събаряне. Имигранти от всички бои. Улично движение, максимално близко до брауновото. Времето тече неумолимо. Мобилникът отново пищи — и отново Макилрой. Сидорчук не отговаря, защото е вече съвсем близко до Балабан. Търси къде да паркира по-безопасно. В смисъл — да не му разбият колата имигрантите. Но тук безопасни места няма. От какъв зор Балабан живее тук, а не в квартала на Комитета? Самият той казва, че за по-близо. Вярно, комитетският квартал е чак на другия край на Армадильо Сити. Но в тоя кошмарен лабиринт отива повече време, отколкото за да стигнеш по аутобана до другия край. Впрочем Балабан идва на работа пеш…

Сидорчук зарязва СААБ-а си точно пред блока на Балабан. На входа зее откъртена метална решетка, без никаква охрана. Четири етажа нагоре — няма асансьор, по стълбите. Мръсносива врата без опознавателни знаци. Сидорчук натиска звънеца, но той не звъни. Тропа по вратата с юмрук, после с крак. Отговор няма. Някъде навън крещят дечурлига. Сидорчук се чуди — да разбива ли. Все пак натиска бравата — и вратата се отваря. Отключено било значи!

На пода в тъмното се търкалят стари кецове и голям сак. Сидорчук едва не се спъва в него. Вика: „Балабане!“ Тишина. Вратата към стаята е открехната и през процепа влиза сноп светлина. Сидорчук внимателно влиза в стаята и въздъхва облекчено.

Балабан спи на кревата вляво, завит с червен юрган, главата му — под възглавницата. Нещо сумти, но не хърка. Сидорчук го хваща за рамото и го раздрусва. Възглавницата пада на земята редом с пълния пепелник.

— Ставай! Ставай, че изгоряхме!

Балабан се сепва, блещи гуреливи очи.

— А! Сидореску?

Такъв навик има Балабан — да преиначава имената. Сидорчук става ту Сидореску, ту Сидорян, ту Сидоракис, ту Сидорадзе, а понякога даже Сидороглу.

— Ставай, мързел! Защо не си вързал шефа? Ако не ги оправиш до… — Сидорчук гледа часовника си. Девет минути до дванайсет.

Балабан шари с ръка до леглото, напипва телефона. Вдига слушалката, псува нещо на туземския си език, после надига масивните си телеса и включва кабела към розетката в стената. Набира някакъв номер.

— Ало, началник? — дудне в слушалката с възможно най-заспал глас. — Как така не съм те вързал бе? Как?… Абе не така! Я набери сега втория ни сървър. Двеста и седем, петдесет и шест, трийсет и две, нула. Сега влез в зеленото меню… да, зеленото…

Както е по пижама, Балабан се пльосва на стола пред бюрото вдясно. Включва един от компютрите на него; на плоския екран се показва причудлив графичен интерфейс. Докато обяснява на началника какви копчета да натиска там при него, Балабан цъка нещо с мишката и зяпа на екрана разни менюта.

— Така… добре. Сега вземи микрофона на Макилрой и кажи: „Привързаността на комитета «Лукач» към ценностите на свободното общество не знае граници“… Какво четеш на зъркела?… Правилно! Всичко е наред, началник! Готов си!… Аз ще следя оттук! — и Балабан затваря телефона.

— Уфф! — бърше чело с ръка и обръща див сънен поглед към Сидорчук. — Ти как влезе тука?