Иван Попов: Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Аха. Къде си учил такива дяволии?

— Неволята ме е учила, Сидораки…

„Все пак защо подопечните на вашия отдел състояния много рядко се развиват до трети функционален тип и нагоре?“ — пита на екрана една от жените, блондинка на средна възраст без особени белези. Този път се наема да отговаря Макилрой; червеният текст в зъркела спира, светва знак «-стоп-» — Асанович е изкомандвал пауза от своя мобилник. Макилрой търпеливо разказва, че не бил виновен човешкият материал, а първо, недостатъчното федерално финансиране, и второ, враговете на нашите ценности в метрополията и по места. Които врагове заблуждават туземното население и го отклоняват от единствено правилния път. Глупости, отбелязва машинално Сидорчук. Той много добре знае за какво става дума, тъй като цяла година се мъчи с една такава територия. От четвърти-пети функционален тип. Виновни са „Дженерал Лингвистикс“, понеже още не са направили ЛСИ-бази за туземните езици… И освен това прогреса в териториите го движи не Комитетът, а Програмата. Което е съвсем друго, нищо че и тя се финансира все от същата фондация — „Лукач“. И охлосът, ако има малко мозък, трябва да се сърди на Програмата. Макилрой медено говори как се стараели в отдела и какви премии изпускали, понеже не вкарвали никого в горните категории…

— Но за издигането в категория премии получават в Програмата, а не при вас! — неочаквано се обажда мълчалият досега мъж в десния край на екрана. Камерата се завърта леко, за да го вкара в центъра на полето. — Вие само отчитате докъде са изпълнили задачите си в Програмата. И получавате премия, когато докажете, че ония не си вършат работата. Значи интересът ви е да държите повече страни в долната категория…

„Я! Разсъждавал значи охлосът!“ — сепва се Сидорчук. А Балабан потресено зяпва екрана. Дори забива пръст, сякаш да бръкне в устата на говорещия.

— Гледай, гледай! — вика.

— Какво?

— Тоя е без зъркели!… Копеле, тоя мисли САМ!

И наистина, мъжът е без очила.

— Да няма импланти в ретината? — усъмнява се Сидорчук.

— Те са още в експериментална фаза. Изпробват ги върху имигранти. Освен това струват майка си и баща си. Макар че… тия са в нашата зала, значи мобилниците минават през нашата точка… сега ще видим…

На екрана Макилрой ръкомаха, че Програмата и Комитетът се борят рамо до рамо на световния ценностен фронт, че търкания помежду им няма, тоест че търканията са измислица на безотговорни коментатори. На растера в полукаската бяга червен текст за Асанович, но той не се обажда. Балабан хваща клавиатурата и реди команда след команда в една управляваща конзола. Акуратни таблици се плисват на екрана.

— Няма. Приоритетни дуплексни канали навън излизат само четири. На тия трите булки и на другия човек. Шефът и Макилрой са вътрешни. За тоя не остава нищо… Чист е. Автокефален тип.

— Какъв? — Сидорчук сваля зъркелите.

— Автокефален. Значи — на своя глава. Има ли списък на акредитираните? Има, дори със снимки… Ето го. Блум. Лорънс Блум. Професия — журналист. Месторабота — няма данни. Ето такъв представител на охлоса. Охлос-бохлос, покажи си рогата…

— Този Блум да не са го подковали от Програмата? — усъмнява се Сидорчук.

— Защо?

— За да ни играят мръсно. Казват, че Харис им е съсипал отчетите за две операции и още една акция им е провалил направо на полето. Мразят го като куче. То не че при нас го обичат…

— Не-е-е. Ако беше от Програмата, щеше да е вързан към техен филтър, да го подковават в реално време. Там също не обичат такива… автокефални. А този Лорънс Блум ние ще го запомним… ще го проверим…

Сидорчук гледа таймера на мобилника. Време е да тръгва.

— Балабане, ще идваш ли към комитета? Да те закарам.

— Ще дойда по-късно. Тук имам още една работа.

— До скоро тогава — Сидорчук маха с ръка и напуска покоите на колегата си.

По стълбите на блока тичат мърляви дечурлига — платнените им кецове изшляпват по цимента надолу. Силно се хлопва металната врата на входа. Сидорчук се смъква до долу и със свито сърце поглежда навън — да не са му откраднали колата. Но СААБът си стои на мястото. Само дето… откъм лявата страна върху лъскавочерната ламарина цъфти неприлична рисунка с жълт спрей. Спрямо оригинала рисунката е в мащаб горе-долу шест към едно увеличение.

В подножието на хълма до изхода за околовръстната магистрала, върху гранитна канара се чернее метален надпис: „Знанието е сила“. По-рано той се е червенеел, тъй като буквите са медни, но сега са потъмнели от времето. Всеки божи ден, когато Сидорчук пътува към Комитета, те му напомнят, че Армадильо Сити е рожба на знанието и силата. Тоест на военно-промишления комплекс. Зелените твърдят, че рожбата е уродче. Всъщност истински уродлива е старата част, заварена още отпреди съюза на знанието със силата и обитавана от потомци на мексикански ратаи. Според Балабан имало и такова понятие — град от селски тип. Около стария град, на нужната санитарна дистанция, са нацвъкани новите квартали на корпорациите. Оградени с мрежи и охранявани не по-зле от самите корпорации. Навсякъде — бариери, униформи, е-карти за пропуск. Всичко е строго, чисто и подстригано като офицер за връзка с обществеността. За всяко избуяване на тревата пред къщата ти пишат черни точки в психопрофила: за неакуратност, небрежност, невписване в изискванията на социума и прочие „не“-та. И после ще гледаш повишението през крив макарон. Сидорчук е решил този въпрос радикално: сложил е изкуствена ливада. Впрочем повечето негови колеги също…