Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Двамата се сбогуваха с поизплашения редактор — на прощаване той промълви нещо като: „Момчето не е виновно, не го мъчете!“ — и напуснаха квартирата.

Още на стълбището Джон набра на мобилника номер 812–345. Телефонът обаче не отговаряше. Балабан взе мобилника, върза се към някаква база данни и потърси името на абоната. Абонат се оказа някой си Барух Якимовски, живеещ на улица „Липова“, номер 31.

— Тоя Роберт наемател ли е там, какъв ли? — почуди се Балабан.

— Давай направо на адреса! — разбърза се Джон. — Че ония идиоти пак ще дойдат преди нас!

— Кои идиоти? Тоя… Дик Пейн ли?

— Същият. Той, ако не ти е казал Асанович, е интелигент на Програмата. Вчера се засякохме в Междуфондационното.

— Аха!

Двамата се метнаха на колата, Балабан запали и пое към адреса. Пресякоха още веднъж градския център и се озоваха в същия квартал, където предния ден Джон бе търсил редактора. Балабан помота колата из тесните улици, взирайки се отдалеч в табелите и номерата по вратите, и накрая спря.

— Тук някъде трябва да бъде. Само че…

Трийсет и първи номер липсваше. Между къщите с номера 29 и 33 зееше голям изкоп. Ръждив багер, стъпил с веригите си на жълтата глинеста пръст, разширяваше трапа, товарейки пръстта на архивно изглеждащ самосвал. Мъж с карирана риза, навярно шофьор на самосвала, пикаеше гърбом към изкопа до стената на съседския гараж. Суетяха се работници с лопати и двама началници с хартии в ръце.

— Да-а-а — провлачи Балабан. — Старичка е базата данни…

— Да разпитаме съседите може би? — предложи Джон.

— Давай.

Балабан слезе от колата и тръгна покрай самосвала към съседната къща, пред която на дървена пейка седяха две възрастни жени. Джон го последва. Тъкмо минаваше край камиона, когато чу иззад кабината някакъв много познат глас — явно говореше по мобилник, защото не се чуваше никой да отговаря. Джон спря и се заслуша. „Проверете!“ — настояваше гласът. „Якимовски! Барух Якимовски!… Как така емигрирал? Кога?… Преди колко години? Я вижте още веднъж! Да, много е важно!… А на адреса кой… няма данни ли? Защо няма? Аз тук пред чужденците се червя, а вие си клатите…“ Джон погледна към Балабан. Той беше приклекнал няколко метра пред камиона и старателно се правеше, че си връзва обувката. „Ще отговаряте лично пред Първия!“ — викна гласът, изпуфтя, мобилникът бипна, по асфалта изчаткаха звучни стъпки като от подковани чепици и след миг пред Джон изникна енергична шишкава фигура със светъл костюм. Фигурата се обърна рефлекторно към Джон и подскочи като ужилена.

Антон — а това наистина беше Антон от борда на Междуфондационното — направи изключително глуповата физиономия, също като десетгодишно хлапе, хванато от баба си да яде сладко в килера. Дори тръгна да се изчервява, но сякаш в последния момент се отказа. Впрочем Джон усещаше, че самият той изглежда по съвсем същия начин.

— А! Мистър Сидорчук! — Антон пръв излезе от ступора и залюбезничи като образцово гостоприемен домакин. — Какво ви води в този хубав квартал?

— А-а, Антон… Посетих един мой състудент — залъга Джон. — Състудент от Сан Естебан. Казва се Йосиф, живее ей на оная улица — той се обърна и махна с ръка в неопределена посока. — А вас по какъв случай ви срещам?

— Ъ-ъ, проверявам тук как върви строежа — залъга и Антон. — Тук строим апартаменти специално за командированите от метрополията. За вас, за мистър Пейн…

Джон завъртя поглед наоколо. Балабан говореше с жените на пейката, жените сочеха нещо с ръце — първо към Джон и Антон, после към другата страна на улицата, където беше паркирана бежова лимузина. На предната седалка на лимузината се изтягаше шофьорът Нестор. Чак като видя шофьора, Джон позна членовоза на Междуфондационното. Зад полуспуснатото стъкло на задната врата се мярна рижата глава на Пейн, беседващ с още някой, който седеше от другата страна и не се виждаше от мястото на Джон.

— Искате да ви закарам донякъде ли? — предложи услугите си Антон, след като проследи погледа на събеседника си.

— А, благодаря, няма нужда — заусуква Джон. — Вие сте много хора в колата и без мен… ще се прибера с такси, както дойдох — излъга накрая.

В този миг Балабан свърши разговора с жените и се отправи назад. Мина покрай Джон, сякаш изобщо не го познава, и се отправи към колата, паркирана няколко метра назад. Джон не се обърна. След миг двигателят запали, изкашля няколко пъти, колата потегли, мина по улицата между Антон и членовоза, продължи напред, зави в следващата пресечка и се изгуби от погледа на Джон. Двигателят се чуваше още няколко мига, после и той заглъхна в далечината. Джон мислено си отдъхна.