Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Под ръба на витрината беше подпъхната снимка — голяма, черно-бяла, изобразяваща мургав престъпен субект с бръсната глава и раирана пижама. „Това ли е Емил Змията?“ — попита Джон. Балабан погледна неразбиращо, а Глигор се разсмя гръмогласно. Джон усети, че е изтърсил глупост. „Ей че го каза! — хилеше се Глигор. — Не, не е Змията. Това е киборгът Ремзи, по паспорт Емануил.“ И обясни, че негов познат хирург, на име Мартин, пробвал върху тоя циганин да присажда невроинтерфейси, стандартни модели, китайски. „Всичко — разказваше технолъгът — се получи точно, куплунгът се прихвана, мангалът идваше тук да си обучава киберрефлексите. И изведнъж един ден — фрас, вратата се троши с пантите, влизат маскирани ченгета и ме закопчават за съучастие. Оказа се, че тая гад Ремзи докопал някакъв бандитски емулатор, който се връзвал направо към невроинтерфейса и се пъхал вместо кредитна карта в банкомата. Номерата му ги давал друг съучастник, който в Холандия краквал бензинови колонки с електронно плащане. Мен искаха да ме изкарат член на бандата, заради невроинтерфейса, те следили Ремзи как идва тук за тренировки на рефлексите… После разбраха, че нямам нищо общо, но тръгнаха да обръщат тук всичко с главата надолу. Аз обаче се обадих на Пуяка и той им обясни, че са сбъркали…“ „Кой пуяк?“ — попита Балабан. „Олигархът. Ние тук сме под негова шапка.“ „И с какви услуги му се отплащате?“ „А, нищо особено, чат-пат нещо ако трябва да се кракне, нали неговите хора държат трафика на кракнат фирмуер. И освен това уредих двама от бригадирите му, да им присади Мартин неврокуплунзи. Искаш ли и на тебе да ти бодне един?“ „А колко взема?“ „Пет стотака в единици ГМГ.“ „Какво ГМГ?“ — не разбра Джон. „Голям митичен гущер — обясни му Балабан. — Така викат тук на вашия долар.“ „Ей, че това е без пари бе! В Армадильо дерат по двайсет бона!“ „Без пари, ама Мартин го прави в мазето на моргата, там държат някаква бракувана апаратура за неврохирургия“ — уточни технолъгът. „Знаеш ли — размисли се Балабан, — ще взема да мина някой ден през мазето на моргата. Офертата я бива…“ Джон погледна часовника си и напомни, че трябва да тръгват, иначе пак ще изпуснат редактора. Двамата си взеха довиждане с Глигор, благодариха му още веднъж и напуснаха царството на високите технолъгии.

— Видя ли, че сме нация техническа? — смигна Балабан, докато слизаха по парадното стълбище към паркинга. — А ти не вярваше. Тук е мизерия, но правят всичко.

— А щом сте толкова умни, защо сте такива бедни? — възрази Джон. — Я си вижте брутния продукт…

— А ние сме умни тъкмо защото сме бедни. И защото брутният продукт. Влиза някаква техника, някакви чаркове, джаджи. Ние ги купуваме я на старо, я на крадено, и почваме да се чудим как да се оправим с тях, понеже нямаме пари нито за сервиз и поддръжка, нито за нищо. Чувал ли си какво е това дъмпинг на интелект? Това е, когато твоят мозък е толкова ниско платен, че ти излиза по-евтино да си загубиш куп време и сам да се оправиш с някакъв девайс, отколкото да платиш на специалиста-обслужвач. Става като натурално стопанство на хай-теха, много смешно, ама е така. Всеки бъзика всичко, всеки си завира навсякъде било отвертката, било поялника. Никой не се шашка от строгите надписи на капака, когато го развинтва. И затова нашите хора нахитряват… Къде беше адресът на редактора?

— Булевард „Брам Стоукър“ 78 — каза Джон, като се свери с паметта на мобилника.

— А, знам го. Сядай да тръгваме.

Булевард „Брам Стоукър“ се оказа почти в центъра на града, а номер 78 — масивна шестетажна сграда в ранен постфашистки стил, приветлива като чиновник от службата за посмъртна реабилитация в исторически филм на ужасите. Видът на начумереното здание отново върна Джон на мисълта, че човешкият материал тук е неподгонен, че не се грижи за фасадите, понеже не му е инсталирано в психиката взаимно еднозначно съответствие между вида на фасадите и моралния облик на укриващите се зад тях — и отново, също като предишния ден, успя да се учуди, че и неговият вътрешен фасаден оценител е започнал да не се обажда съгласно стандартите… Такива мисли бяха обзели Джон, докато Балабан паркираше колата на тротоара и докато двамата катереха стълбището за третия етаж, и чак звънецът на вратата с номер 17 го свърза обратно накъсо към реалността.

Вратата отвори посивял чичко към петдесетте, с износен син костюм и извънредно скучна външност — сякаш погледът на Джон нямаше за какво да се закачи върху него.