Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Запознайте се — забърбори Балабан, — това е мениджърът мистър Сидорчук, а това е… — и млъкна, гледайки изумените лица на събеседниците си.

— Остави — махна му с ръка Джон. — Познаваме се вече. Та нали Даниел работи в Междуфондационното.

— Вярно ли? — оживи се Балабан. — Ей че съвпадение! Беля, защо не ми каза вчера, че си кадър на народния любимец Лукач? И освен това ти не си Даниел, а Делиан…

Дръпнатите очи на Даниел-Делиан вече гледаха тъжно и отегчено.

— А ти, Балабане, каквито и да ги разправяш… — изрече той с равен глас и махна с ръка. — Компанията „Международен импринтинг“, пета в света в отрасъла, как ли не! И ти, Бруте, си излязъл от шинела на Лукач! Що не си призна още вчера?

— Делиане, ти какво? — понечи да иска обяснение Балабан, но Джон го прекъсна.

— Дани… Делиан е информатор на нашия отдел — обяви тихо той. — Преди два часа излизах на връзка с него по нареждане от Армадильо.

Балабан за секунда застина, а после нервно се разсмя.

— Да-а-а, ето ти кръстосана конспирация… — каза. — Сидорсен, а щом е информатор, защо не е информирал отдела?

— За кое? — обърка се Делиан.

— За хумтеха в института на Търтея.

— Че никой не ми е искал такива сведения! Сингх, бог да го прости, ми спускаше съвсем други задачи.

— Точно така — потвърди Джон. — Контраинтелигенция срещу Програмата.

— А ти, Сидорайло, защо не си го питал? Нали си говорил с него?

— Защото шефът така ми нареди! Имал съмнения в персонала. А съмненията ги получил, след като ти си го уведомил, че Търтея се занимава с хумтех!… Ей такъв идиотизъм се получава! Да се побърка човек!

За миг всички се смълчаха.

— Добре де, стига сме се разправяли — обади се накрая Балабан. — Дайте да обсъдим нещата поред. Какво имаме като сух остатък? В института на Търтея са разработили самоделна версия на „Писателския асистент“. Не е незаконно, освен ако не използват някой патентован алгоритъм…

— Трябва ми копие от софта — напомни Джон. — Непременно. И нека Делиан се поинтересува нямат ли членовете на борда нещо общо с търтейския хумтех. Това, че ми се правят на тъпи, нищо не значи.

— Не се правят — уточни Делиан. — Тъпи са си.

— Не бъди толкова уверен — възрази Джон. — Между тъпаците може да се е сврял някой много хитър, но маскиран като тъпак, за да не бие на очи. Да вземем теб дори, ти си от МУЦИ, а разбираш от хумтех.

— Че аз… аз съм изчисленец! — отвърна гордо Делиан. — А ония, номенклатурните кадри, оборската тор за техноеволюцията… Не загряват нищо от хумтех, гарантирам! Те може и сами да са работили със софта на Търтея, но да не знаят, че това е хумтех!

— Добре де, нека е така — съгласи се Джон. — Но все пак оборската тор трябва да я ровим, да я проучим… И последният проблем. Болните мозъци. Делиане, можеш ли да гарантираш, че освен в оня институт никъде другаде не се занимават с модерен хумтех?

— Той и там не е толкова модерен — каза Делиан. — А иначе не съм сигурен. Тук може всичко.

Балабан докара Джон до мрачно пететажно здание в къснофашистки стил, с декоративни псевдоколони на фасадата и тесни, но високи двукрили прозорци, като амбразури, зад които сякаш дебнеха невидими стрелци. Двамата изкачиха широкото парадно стълбище; на излезлия да ги пресрещне портиер — дядка със зелено сако, напомнящ горски пазач, — Балабан подметна през рамо: „Отиваме при Григор“, и дядката ги пусна без възражения.

Отвътре сградата — а Балабан твърдеше, че това било лабораторен филиал на университета — беше още по-мрачна, най-малкото защото навън грееше слънце, а вътре — не. Тук-таме по високия като в църква таван мъждееха редки голи крушки, осветяващи ако не коридора, то поне паяжините по ъглите горе. Коридорът беше задръстен с грамадни дървени шкафове, уж по идея наредени покрай стените, но всъщност запречващи почти цялото пространство, сякаш с тях се бяха барикадирали по време на някоя студентска стачка, а после студентите ги е домързяло да ги редят обратно. Балабан се взираше, мъчейки се да разчете в полумрака прашасалите табели на вратите. „Да си бях взел очилата за нощно виждане, какво ли?“ — помисли си Джон.

На един завой на коридора Балабан се спъна в някаква тенекиена кофа. Кофата се затъркаля по мозайката с дрънчене, страховито отекващо в тясното затворено пространство; от близкия шкаф в периферното зрение на Джон се хвърли нещо светло и пъргаво, Джон се стресна, отскочи встрани, удари се в ръба на друг шкаф и чак тогава разпозна в светлото и пъргавото охранена котка. Балабан изпсува на туземски. Отпред се отвори врата, сноп ярка дневна светлина нахлу в коридора, последвана от мъжки силует в работна престилка. „А-а-а! Балабане, ти ли си това бе?“ — възкликна силуетът. „О-о-о, Грегоар! — отговори Балабан. — Аз съм, аз съм. Тук при вас може да се пребие човек…“ „Отвикнал си, Балабане, от тукашния интериор!“ — отбеляза фигурата. — „Влизайте, влизайте…“