Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Балабан се вмъкна през отворената врата и махна на Джон да идва също. Джон го последва и се озова сякаш в самото царство на електронния хаос. До стените бяха наредени широки дървени маси, отрупани с каква ли не техника — компютри, осцилоскопи, разни платки и множество други прибори, повечето със свалени капаци или направо разглобени. Под масите, в кашони от телевизори, лежаха още купища платки и устройства; на стените пък бяха закачени платна от стиропор, върху които хаотично бяха забучени с крачетата чипове от всякакъв калибър. Миришеше на колофон и на изгорял бакелит — и тези две миризми припомниха на Джон времето, когато като ученик се мотаеше в работилницата на един съсед в Чикаго.

Междувременно Балабан и домакинът — кокалест трийсетинагодишен мъж с грубо червендалесто лице и едри неравни зъби — се ръкостискаха юнашки и се млатеха по раменете: „Как я караме, Глигоре?“ „Биваме, Балабане, биваме!“ — отговаряше гръмогласно домакинът. „А! Да ти представя нашия мениджър, Джон Сидорчук. Джон, това е Григор, мой приятел от младите години и пръв електронен технолъг на републиката…“ Джон стисна ръката на Григор. Вече не го учуди характерното тукашно звучене на думата „технолог“. Явно, помисли си, тук древногръцкото понятие за логос се е трансформирало в лъгос… „Какви ги работиш, Глигоаре?“ — разпитваше Балабан. В неговата уста името на приятеля му ставаше ту Глигор, ту Грегоар, ту Глигоар. „Запушвам — отговори технолъгът — дупките на световния технолъгичен фронт. Ето, сега защитата на някакви плейърчета свалям…“ „Интересно, интересно! Знаеш ли за какво идвам? Тук на моя мениджър са му вкарали някакъв ляв софт в мобилника. Ще можеш ли да го оправиш?“

Глигоар взе мобилника в грубата си мазолеста длан, отвори го, поцъка с език, вкара в куплунга му една екзотична човка, съедини я с разглобения компютър на масата и включи един също разглобен монитор. Започна някакви манипулации с клавиатурата. По екрана се заотваряха и заизчезваха менюта и списъци. „Това е модел… какъв? Аха! — мърмореше си под носа технолъгът. — Сега ще намерим оригиналната версия… сваляме старата, качваме новата…“ На екрана бавно пълзяха някакви индикатори за прогрес. „Вашият промшпионаж ли е подменил софта, или някой друг?“ — попита технолъгът. „Кой го знае. Може и да са тукашни мушмороци. Да не си я разработвал ти кръпката за нулиране на ключа? Я си спомни…“ „Не, не съм. Но има едни юнаци в ИХСТБ, там правят какво ли не.“ „ИХСТБ?“ — повтори въпросително Балабан. „Да, там имат много добри кракери. Може те да са преправили софта…“ Червеното на индикатора стигна до края, компютърът бипна. Глигоар разкачи куплунга и включи апарата. „Имаш ли с какво да му прослушаш ефира?“ — попита. Балабан извади от джоба си странната платка със залепени към нея с изолационна лента батерии. Глигоар набра от мобилника някакъв номер — на неговия телефон в стаята явно, защото той звънна. Технолъгът хвана по една слушалка във всяка ръка: „Ало. Проба, едно, две… Балабане, как е при теб?“ Балабан погледна сменящите се червени цифри върху малкото дисплейче на платката, натисна два-три пъти бутоните под нея: „Чакай… Ето го, сканира го. Ключът не е нулев. Нормален си е… И сигналът е измешан. Не може да се слуша пряко.“ „А непряко?“ — намеси се Джон. „Непряко може всичко. Например Търтея да кихне зелено на мобилния оператор и да ти получи всичкия трафик на запис. Без този, който е кодиран с външен ключ, естествено… Киркорий, а смени ли защитния чип?“ „Нямам такъв — каза технолъгът. — Впрочем… Чакай.“ Той измъкна единия кашон, зарови се в боклука вътре и не след дълго се изправи с платка от мобилник в зъбите. Включи поялника, отлепи единия чип, върза го за някакъв тестер към компютъра, удовлетворително изхъмка, после взе апарата на Джон и размени двата чипа. Повторната проба се оказа също успешна.

„Това чипче ще си го присвоя, нали не възразяваш? — каза Глигоар и забоде фалшивия защитен чип в стиропора над масата. — Може да ми влезе в работа някога… Това е, готови сте!“ Технолъгът постави капака на апарата, нещо щракна. „Идеално! — каза Балабан. — Майстор си. Колко ти дължим?“ — и извади двайсетдоларова хартийка. „А, не ме обиждай! От приятели пари не вземам!“ „Абе дръж, дръж!“ „Балабане, не ме дразни, че на третия път ще взема да ги взема наистина…“ „Е, смятай, че съм ти ги предложил трети път“ — ухили се Балабан. Глигоар въздъхна тежко и прибра банкнотата в джоба на ризата си под зеления пуловер. „Чакай тогава да ви почерпя по едно“ — каза той и извади бутилка с някакво пиене и четири химически стъкларийки от по стотина грама. „А, не, недей! — спря го Балабан. — Бързаме, трябва да гоним един.“ „Няма да ви избяга!“ „А защо чашките са четири? Ние сме само трима.“ „Една е за почетния член на лабораторията!“ — Глигоар посочи към ъгъла, където стоеше шкаф със стъклена витрина и завинтена под нея медна табела. Джон протегна шия и прочете табелата: „На този компютър през 2004 г. Емил Змията разработи алгоритъма за разсеяно меметично конструиране (РМК).“ И наистина, зад витрината стоеше… не, не компютър, а просто ламаринен скелет със завинтени на него няколко платки и захранващ блок. „О! Тачите машината на Змията! Живата легенда!…“ — възклицаваше Балабан. Технолъгът раздаде по една чашка на всеки, постави четвъртата чашка пред витрината, тримата се чукнаха, чукнаха и четвъртата чашка, Балабан и Глигор обърнаха своите порции на екс, Джон понечи само лекичо да отпие, но Балабан го смъмри строго: „До дъно, гражданино мениджър!“, и той, борейки се с отвращението, изгълта дозата си досущ като пациент, пиещ гадно лекарство под погледа на садистична медицинска сестра. В очите му избиха сълзи, закашля се, Балабан го тупна по гърба: „Наздраве, гражданино мениджър!“, и му намигна свойски. Глигор пък взе четвъртата чашка и поля с нея цветето в саксията на прозореца. „Наздраве и за световния хлорофил, без който да сме гушнали букета!“ — обяви.