Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— Господин редакторът на „Психофеномен“? — попита Джон.

— Да, аз съм.

— Приятно ми е, аз съм Джон Сидорчук, уфолог, обаждах ви се наскоро…

— А, влизайте, влизайте — чичкото се отмести от вратата и ги покани с широк жест. Минаха през полутъмно коридорче, където покрай стените бяха наредени вързопи със стари броеве от вестника, и се озоваха в кабинета на редактора. Това беше просторна светла стая, една от стените беше заета от голяма библиотека, а по другите бяха накачени плакати, изобразяващи астрологични (или, с туземна поправка, астролъгични) символи, индийски богове и аутопсирани извънземни. Редакторът — той се казваше Стефан — настани Джон и Балабан в креслата за посетители, а сам се разшета наоколо: почерпи гостите с бонбони, придърпа от масивното бюро пепелник и димейки с туземната си цигара, запрелиства пред двамата дебел албум със снимки. Снимките, ако се съдеше по обясненията му, бяха от някаква местност близо до манастира „Свети Влад“, където според данни на местните козари и на научния уред психоенергометър преди години била кацнала летяща чиния от съзвездието Голяма Лисица. Редакторът заобяснява колко важно било да се изследва мястото на кацане, колко пари трябвало и колко щяла да спечели от това науката, казано по тукашному, уфолъгия… Джон усети, че е време да обърне разговора.

— Вижте, Стефан… — вклини се в потока от думи той. — Интересува ме една публикация във вашия вестник. Ставаше дума за… за проект на военните от Пакта, където програмирали мозъците на хора, за да смятат нещо като компютри. Помните ли? Броят е от миналата година — Джон се свери с паметта на мобилника, — брой десети. Автор — Казандзакис-Шапиро, но това май е псевдоним, нали? Значи, аз съм не точно уфолъг, а… параизчисленец, ако знаете какво е това. Сещате ли се за коя публикация говоря?

— Да. — Редакторът изведнъж трепна, отскочи назад, сякаш стреснат от нещо, гласът му стана още по-скучен, равен и официален, като на бракуван бюрократ. — Да, да. Странно. Много странно.

— Кое е странното?

— Странното, мистър Сидорчук, е, че трима ваши колеги от метрополията съвсем скоро ме питаха за тази статия. — Редакторът хвърли поглед към причудливия стенен часовник с форма на спирална галактика. — Да, само преди час и нещо ме потърсиха.

— По телефона ли? — заинтересува се Джон.

— Не, дойдоха направо тук. Седяха като вас до масата, дори със същите бонбони ги почерпих…

Джон погледна крадешком към Балабан. Колегата му се изтягаше лениво в креслото, като мечок, готвещ се за зимен сън.

— Какво съвпадение! — разпери театрално ръце Джон. — Как се казваха тези колеги? Може би ги познавам?

— Само единият се представи. Мистър Пейн. Дик Пейн, ако не се лъжа. Даде ми и визитка, ето я… Да. Член на Американската асоциация за алтернативна информатика. И два телефона…

Джон погледна визитката. Единият телефон беше, кой знае защо, тукашен, а другият — с код на град Армадильо. Служебната централа на Програмата „Лукач“ — и четирицифрен вътрешен номер. Джон едва се сдържа да не попита: „Пейн… един такъв рижав и слаб, нали?“. Но това трябваше да го каже сам редакторът. Проточиха се няколко секунди мълчание.

— Един такъв рижав и слаб — призна си накрая Стефан.

— Каза ли какво го е заинтересувало в статията?

— Интересуваше го авторът. Искаше да вземе и да провери данните му.

— И вие… свързахте ли го с автора?

— Защо да не го свържа? Макар че аз имам само телефона му. Ето… — редакторът се хвърли към стенния шкаф и измъкна архивен брой от вестника. — Ето, тук съм го написал — разлисти той броя и посочи надрасканото с молив над заглавието на статията: „812-345. Роберт“.

— Други данни за автора нямате ли? — попита Джон.

— Други? — редакторът погледна стреснато. — Мистър Сидорчук, вие ме разпитвате също като вашия… така да го наречем, колега… преди вас. Не, нямам други данни. Роберт само ми прати статията, после дойде да си прибере хонорара и това е. Беше младо момче, дребно, гледаше малко като замаян…

Стефан млъкна. Възцари се неловка пауза.

— Господа — каза накрая редакторът и въздъхна дълбоко. — Кажете честно, кой от вас е от Пакта: вие двамата или онези преди вас? Ясно, момчето е написало нещо, дето не е трябвало, и вие сега го гоните, за да разберете откъде е изтекла информацията. Така ли е?

Джон помълча няколко секунди.

— Не е съвсем така — отговори. — Не че съвсем не е така, но… Аз представлявам международна служба, мистър Пейн — също. Но нямаме нищо общо с Пакта. И никакво изтичане на информация няма. Вие, Стефан, може да спите спокойно. Вас никой няма да ви закачи за нищо… — Той се надигна от креслото, Балабан го последва. — Беше ни много приятно да разговаряме с вас, но трябва да тръгваме.