Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Сепна се от вой на сирена — сякаш ги гонеха полицаи. Отвори очи: бяха вече навлезли в мътния градски трафик, колите се движеха в три реда, а воят продължаваше на пресекулки, макар че наоколо не се виждаше нищо полицейско. Чак след минута Джон се усети, че сирената е всъщност на тяхната кола — и наистина, воя го включваше Нестор с един бутон отдясно на таблото. Откъм шофьора стъклото беше леко спуснато и защипваше къдравия кабел, водещ към буркана на покрива.

Разгонвайки колите отпред, лимузината се вряза в града, отби встрани от магистралата и закриволичи по някакви алеи, покрай дълга ламаринена ограда, на която лъщеше прясночервен надпис: „Смърт за вашизма, свобода за нашизма!“. След минута се мернаха плющящи знамена и неонов надпис „Интерглобал“ над козирката на висока, синкаво остъклена сграда; колата меко забави ход и спря. Докато Джон съобразяваше така ли се казваше хотелът, се пробуди Антон. „Какво, стигнахме ли?“ — измуча. „Му-у-у!“ — отвърна му Нестор. Стреснат, Антон слезе от колата, шофьорът прибра буркана под седалката и извади куфара от багажника.

Всички формалности на рецепцията бяха уредени от Антон за минута — и в ръката на Джон вече лежеше е-ключ с трицифрен номер. „Какви са плановете ви за днес?“ — попита Антон. — „Ако нашият брат по разум желае да се запознае с града, съм изцяло на неговите услуги“. И разгъна широка келнерска усмивка в стил „Винаги готов“. Джон каза, че първо ще бори часовата разлика, значи ще спи, а чак после ще мисли. Антон мушна в ръката му визитка — да се обади по мобилника, след като отпочине, — а Джон се отправи към асансьора.

Стаята беше стандартна, дори прекалено стандартна — също като в хотелите на Армадильо, или на които щеш други места по света. Без видими, така да се каже, национални особености. „И слава богу, защото ги знам тези особености“ — помисли Джон миг преди да заспи отново.

— Инцидентът е много неясен. Катастрофа плюс убийство… дори може би по-предумишлено, отколкото смятаме сега…

Следователят от Особения федерален отдел Хечмур гледаше спокойно и умиротворено като погребален агент. Жълтеникавото му лице, люшкащо се на плоския екран, не изразяваше абсолютно нищо.

— Нови подробности не сте ли открили? — попита Джон.

— Какви подробности? Основното вече го знаете. Освен това следствената тайна…

Джон наистина знаеше основното, но то беше обидно малко. Сингх беше излетял с джипа си в стръмно дере отстрани на пътя. Със счупен крак и още рани по тялото, той все пак бе успял да изпълзи на няколко метра от колата. Там и бе намерен — но с разцепен от тежък удар череп. Съдебните лекари твърдяха, че е удряно с брадва.

— Основната хипотеза е грабеж — говореше вяло Хечмур, откривайки едри конски зъби. — Трупът е пребъркван. Освен това от джипа са свалени цял куп части. Всъщност свалили са всичко, което са могли и което е било здраво след катастрофата… Туземното следствие мисли, че това е работа на местни селяни. Правят обиски по къщите, но засега няма нищо.

— Свидетели намерихте ли?

— Абе какви свидетели! — взриви се изведнъж Хечмур. — Тия туземци са уникален случай. Нищо не знаят, нищо не са чули, нищо не са видели. Колата е лежала в дерето почти денонощие, преди да я открият. При това я забелязали не местните, а някакви немци, случайно пътуващи оттук. Те, значи, половин час опитвали да обяснят на кръчмаря в селото, че там лежи умрял човек, но оня не разбрал какво му приказват…

— А може да се е правил на неразбрал — вметна Джон.

— Точно така! Тия тукашните, разбрахме после, са минавали и по пътя, щъкали са и по отсрещния хълм — овчари, дървари… И нищо не видели! Немците отиват чак в околийския град, та да донесат за катастрофата — а тия мълчат като загинали терористи! И да знаете, Сидорчук, човекоохранителните органи тук са същата стока. Аз им нареждам — загиналият е особено важен кадър, трябва да се разследва решително, а ония дори не блокираха района! Сега ми просят пари за металотърсачи, че да търсят по плевните и сеновалите укрити части от джипа. А оня ден получих сигнал от отдела, че тук било обичайно и за пътните полицаи да устройват грабежи, така че да съм ги имал предвид… Кошмар, пълен кошмар.

— Разбра ли се къде е отивал Сингх?

— Още не. Районът е страшно забутан, най-близкото интересно нещо по този път е един клуб-ресторант на брега на язовира. Само че в ресторанта никой не си спомня някога там да е влизал Сингх. Кадрите от онова МЕЦИ…