Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Виржиния Спатир

„Локална калибровка на психопрофили. Особени случаи“

издателство „Лукач прес“, Армадильо сити

„Тази страна винаги е била нечий много верен съюзник — и винаги от конюнктурни съображения. Очевидно просто не могат без «голям брат». В избора си на такъв се спират просто на моментно най-силния. Отстрани изглежда, че си избират голям брат по същите критерии, по които дребните еснафи си избират рекетьор (или както го наричат туземците, застраховател).

Но туземните политолози обичат да напомнят, че всяка велика сила, с която са се съюзявали, непременно е рухвала. И всички империи, които са ги владели — също. (Там дори казват, че не са ги владели, а са «присъствали».) Наистина, три велики съюзника на тази страна са рухнали само през последния век. Местните хора дори се гордеят с тази си геополитическа фаталност. Понякога казват на международната общност: «Вие сте следващите!».

Невъзмутимостта, с която туземното съзнание вещае провал на своите големи братя, е поразителна.“

Карл Хаусхолдер

„Геополитика на европейския заден двор“

издателство „Лукач прес“, Армадильо сити

„Към хуманитарните ценности в тази страна се отнасят като към каприз на висшите инстанции, който трябва да следват, за да не се набиват на очи. Доброто и злото за туземното мислене са нещо като номенклатурни позиции, на които трябва да бъде назначен някой. Общо взето спокойно приемат факта, че назначенията за добро и зло се правят не от тях, а от международната общност. Но абсолютно не могат да проумеят защо трябва да взимат тези понятия насериозно.

Принадлежността на тази страна към втората етическа система не буди никакво съмнение.“

Жан-Пиер Бурдияр

„За един случай на ценностно неуправляемо общество“

Годишник на фондацията „Лукач“, бр. 8, т. 2, стр. 433–439

издателство „Лукач прес“, Армадильо сити

…Такива текстове хвърля комитетската търсачка към зъркелите на Сидорчук. Той не е доволен, трябва му съвсем друго. Но явно това смята конструктът за най-важни „особености на националната колективна психика“, както е формулирана заявката. Отделът за външни отношения пък бомбардира Сидорчук с инструкции. От типа как да се държи с местните пътни полицаи, къде не е безопасно да ходи, какво трябва да прави при тревога и евакуация… Той ги зарежда в паметта на нектопа. Ще ги чете после в самолета.

Стандартен летищен хаос, допълнително подгрят от човекоохранителните органи. Униформените са доста повече от цивилните. Пак някаква акция провеждат, озъртат се за нещо от типа на терористи. Или акцията е само учебна… Сидорчук влачи куфара си към гишетата. Куфарът е сив, твърд и толкова обтекаем, сякаш се кани да преодолява стихия. Обзет е — Сидорчук, а не куфарът — от безпокойство. Основателно безпокойство. Като пред бънджи-скок в културна пропаст. Така се изрази миналата седмица Балабан. Кратко и ясно…

Самолетът кацна не в столицата, а на някакво друго летище — заради лоши метеорологични условия, или поне така съобщи стюардесата, миловидно азиатско момиче в униформа, близка по дизайн до есесовската. Стюардесата още обеща, че до столицата щели да ги извозят с автобуси. Двигателите заглъхнаха, задрямалият салон се разшава, запротяга, заразтъпква, накрая се юрна стадно към изхода.

Поривист вятър, свиреп, примесен с редки едри капки, но изненадващо топъл, може би двайсетина от тукашните градуси, напук на сезона и на ранния утринен, направо казано нощен час — такъв вятър блъсна в лицето Джон Дж.Дж. Сидорчук още на първата му крачка навън. Пътниците, приведени, придържащи полите на дрехите си, се клатушкаха в индианска нишка от стълбата към дългия автобус на пистата. Ярката светлина от салона разгонваше мрака и осветяваше настилката наоколо: бетон, разжалван в чакъл, или може би чакъл, по недоразумение назначен за бетон… Джон Дж.Дж. се вмъкна в автобуса. От оранжевата ламарина на вратата го информираше мазен надпис с черен маркер: „Говедовоз“.

Летището явно беше от ония, които на туземен бюрократичен жаргон наричаха „със затихващи функции“. Сградата приличаше на гарова чакалня от исторически филм на ужасите: олющена боя, мръсни стъкла, издълбани с нож в ламперията надписи, по пода течението разнасяше хартийки, фасове и, кой знае защо, шума и козина. Неколцина униформени, на вид нещо средно между полицаи и горски надзиратели, гледаха мрачно и сънено изсипалата се на главата им тълпа. Червен вехт електрокар стовари багажа направо в чакалнята — две палета, покрити с брезент; електрокаристът дръпна брезентите и хората се стълпиха да си търсят куфарите и саковете.