Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Джон Дж.Дж. изчака тълпата, взе си аеродинамичния куфар и се насочи подир останалите, тътрещи се към гишетата на митничарите. Митничари не се виждаха никакви, проходите бяха запречени с груби дъски. Отстрани се отвори врата с табела „Правоимащи“; появи се човек — но не митничар или офицер, а цивилен, пълен, с рядка руса коса, румено бузесто лице и светъл шлифер; на ревера му се белееше огромна визитка на туземски, с едри букви „МУЦИ“. Човекът внимателно заоглежда тълпата. Джон Дж.Дж. се отправи към него — това явно беше посрещачът му.

— Мистър Джон, ъ-ъ-ъ… Сидорчук? — попита посрещачът, усмихвайки се виновно. Джон Дж.Дж. кимна, двамата си стиснаха ръцете.

Посрещачът се представи на развален английски — Антон, член на борда на същото това МУЦИ (отблизо се видя и по-ситният надпис на визитката — „Междуфондационно управление за ценностно инженерство“); без да губи време, той хвана Джон Дж.Дж. за лакътя и го измъкна встрани през същата врата „Правоимащи“, откъдето бе дошъл. Минаха през полутъмен, но изискан салон, Антон каза нещо на полицая-горски, опънал се в едно кресло, полицаят кимна към вратата отпред и двамата се озоваха на свобода, под протекла бетонна козирка, където ги чакаше бежова лимузина с тонирани стъкла.

Докато шофьорът набутваше куфара в багажника, Антон надвикваше вятъра на развален английски: „Съжалявам, че се наложи да кацнете тук, Джон, но в столицата е направо ураган, отнесе на аерогарата половината покрив…“ Джон мина на туземски и успокои събеседника си: „Не се притеснявайте, няма нищо. А вятърът и тук е много див, да му се чуди човек.“ „О, Джон, няма нищо за чудене, тук всяка година е така — отвърна Антон. — При нас пролетта идва с взлом…“ Макар явно респектиран от отвъдокеанския гост, Антон се обръщаше към него по малко име, и Джон си спомни, че тук фамилните имена са кажи- речи новост, преди половин век местният диктатор, когото тук наричаха баща на народа, заповядал на хората да си измислят фамилии и така станало, но още не бяха свикнали с тях, дори първия министър наричаха по малко име, а съвсем важните персони, от типа на футболисти, олигарси и други особени икономически субекти, наричаха по прякори…

Лимузината меко набра скорост и полетя в полумрака по пустото шосе, през шпалира от голи дървета, гънещи се под напора на бурята. Хоризонтът отдясно постепенно просветляваше, ниските облаци се носеха зловещо червени над тъмните планински зъбери. Джон извади мобилника си, искаше да се свърже с Балабан, но апаратът не хващаше сигнал. „Тук — намеси се да обясни Антон — предпоследното поколение мобилна връзка е още в процес на изграждане.“ „Защо предпоследно?“ — попита Джон. „Ами то сега всяко поколение техника е предпоследно. Сменят ги като луди. И докато дойде до нас тук, поколението вече е станало предпредпоследно…“ „А аз какво да правя с мобилника?“ — попита Джон. „Ще ви дадем един от предпредпоследното поколение — обеща Антон, — а този вашия не го зарязвайте, в столицата той ще работи. В столицата и в родните градове на олигарсите предпоследното поколение има покритие.“ Джон се поинтересува колко са тук олигарсите. Антон запрегъва пръсти: малкия, безименния, средния… „Шест бройки — каза накрая, — бяха пет, на един резнаха маркучите преди Коледа, но се пръкнаха още двама…“ „Малко са! — отсече Джон, смятайки наум площта на страната и покритието на мобилните клетки. — С такива темпове ще видите пълно покритие, когато… когато върбата роди… какво беше?“ „Круши!“ — радостно уточни шофьорът, мургав млад мъж с черен лъскав перчем.

На Антон явно му се спеше, постоянно се прозяваше, търкаше очи, и при всяка прозявка, кой знае защо, лъхаше на нещо от типа на одеколон. Джон се мъчеше да го разпита за Междуфондационното, каква програма са му изготвили оттам, но Антон отговаряше с видимо усилие: „Днес… е понеделник… значи почивка след уикенда… утре… подготовка за работа… на обед е общото заседание. Срещата с вътрешния министър не знам за кога е сложена… ние… много съжаляваме за случилото се с мистър Сингх… такъв нелеп инцидент… най-строго ще накажем виновните… за вашата безопасност ще гарантираме…“ Джон го слуша известно време, после се смили и му предложи да си дремне. Антон само това чакаше — облегна глава назад и след минута вече похъркваше. За да заглуши хъркането, шофьорът пусна радиото. „Сму-у-у-укача, опъни, опъни смукача, сму-у-у-укача, не подкача, не подка-ача…“ — виеше женски глас. Шофьорът тихичко припяваше, после се разговори с Джон, заразпитва какви коли карат там зад океана, колко струва газта и събират ли пътните полицаи рекет. По едно време, като се изчерпаха темите за разговор, Нестор — така се представи шофьорът — подаде на Джон вестник „Файненшъл таймс“ и го попита може ли да събере една двойна страница в юмрук с една ръка, без да си помага с другата. Джон хвана страницата, замачка я и я събра малко по малко в юмрука. „Можело значи!“ — каза Нестор, взе от ръката му смачкания вестник, отби колата встрани, слезе, каза на спътника си да чака и изчезна в крайпътните храсти. Джон остана да зяпа през стъклото бягащите по небето облаци, парцалите синьо небе между тях и ниското, надуто, червенеещо, сякаш се намира на японското знаме, слънце. Малко след като Нестор се върна облекчен и подкара колата нататък, Джон неусетно задряма.