Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

— МУЦИ — поправи го Джон.

— Да, същото… там казват, че Сингх не им е споменавал да ходи в този ресторант. Не стига останалото, но тук дори не записват трафика на мобилниците, та да разбера с кого е говорил през последния си ден…

— И кога ще получа достъп до компютъра на Сингх? — дойде си на думата Джон. Хечмур мигом охладня.

— Вижте — каза той и пусна официално-скептична усмивка. — Следствието още е много далеч от завършек. При това грабежът след катастрофа е само една от хипотезите. Макар и най-вероятната. Но нали има и други! И заради тези, другите хипотези, материалите на Сингх са ни жизнено нужни. А всяко изтичане на информация от компютъра на убития може да навреди на следствието…

— Аха. Затова и сте засекретили личната му банка данни на комитетския сървър — констатира ядно Джон. — И кога ще свърши това следствие?

— Лично аз искам да свърши възможно по-бързо — каза Хечмур. — Но защо са ви толкова нужни личните дискове на убития? Нали имате неговите доклади?

— Може да има неща, които е пропуснал да впише. Например недостатъчно проверени факти, които е рано да се докладват.

— Какви факти? — невинно попита Хечмур.

— Служебна тайна — натърти Джон. — Фондация „Лукач“, сами разбирате. Всяко изтичане може да навреди на интересите…

— Аха. Вижте, засега не мога да направя нищо за вас. Но ще ви държа в течение на разследването. Нещо друго има ли?

— Не, благодаря. Приятна работа — Джон изключи мобилника. Беше ядосан. „Как ли не — мислеше, — искал да свършва по-бързо! Тъкмо наопаки, ще влачат делото, докато могат, знам ги аз…“ Помисли малко и набра номера на Асанович. Шефският мобилник отговори с вежлив женски глас: „Мистър Асанович в момента е на служебно съвещание. Моля, оставете съобщение“. Джон погледна таймера, пресметна наум часовата разлика. Никакво съвещание, изчисли, шефът сега обядва. Все пак му написа: „Пристигнах благополучно. Инквизиторът не ме пуска до материала. Сидорчук“. Помисли още малко и набра номера на Балабан. Балабановият мобилник обаче не отговаряше. И домашният му телефон, и служебният даваха свободно.

На вратата се почука — прислугата накрая беше благоволила да донесе закуската. До подноса с виенски кифлички и каничка кафе лежаха новите вестници — „Файненшъл таймс“ и „Безсмислен труд“. Джон отдели „Файненшъл таймс“ настрани, а „Труда“ прегледа, докато отпиваше от горещото кафе.

Заглавието от първа страница витийстваше: „Прибират салфетката, уж“. Ставаше дума за някой си банкстер (и бивш сервитьор) Едуард, наричан още Еди Салфетката, на когото прокурорът се бил заканил, че щял да го арестува за привързаност към частнособственическите идеали в особено големи размери. Рубриката за политика детайлно нищеше крушението на нашистите от вашистите на частичните избори. Коментаторът предричаше падане на глави в нашисткия лагер, ругаеше имиджмейкърския екип на загубилите и плашеше с повторение на някакъв непонятен „бунт на мръвките“. Обсъждаха се още отношенията между финансово-информационните групировки „Агнешки главички“, „Говежди езици“ и „Свински опашчици“. Джон се зачуди дали това не са бунтуващите се мръвки, но после погледът му се залута в дълга, несмилаема и нравоучителна статия, бичуваща растящите в обществото анихилистични настроения и ценностния жвакуум. Някакъв професор анализираше пътищата за излизане от цхазъма и накрая мъдро заключаваше: „Учението на Лукач е всесилно, защото е вярно“. Валутният коментар бе закичен с многозначително заглавие „Змеят отново е горянин“. Коментираха се мачовете от футболното дървенство, в ексклузивно интервю някакъв треньор наричаше шефа на футболния съюз византроп и алкохолик… Средната двойна страница представяше победителите в наградната игра на основния рекламодател, спечелили безплатни застраховки „Задгробен живот“.

Изпищя мобилникът. Джон помисли, че го търси Асанович, но се обади Антон: каза, че пристигнал и го чакал във фоайето на хотела. Джон си сложи новата вратовръзка на фрактали, облече сакото, запаса мобилника и се отправи към асансьора.

Антон наистина го чакаше, изтегнат в черно кресло в ъгъла на фоайето — изглеждаше доста по-свеж от сутринта, жизнерадостно скочи и приветства Джон. „Изготвихме ви културна програма за вечерта — обяви, — ще ви водя на мюзикхол.“ В негово произношение това прозвуча по-скоро като „мюзикгьол“. Джон понечи да откаже културната програма, но Антон го увери, че щели да дойдат и останалите членове на борда на Междуфондационното, и той склони. „Преди това ще ви покажа града — продължи Антон, — взехте ли си камера?“ „Какво да снимам, паметника на оня… графа-освободител?“ — попита Джон. Антон обясни, че графът е в реставрация, но обеща други интересни обекти.