Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Двамата излязоха от хотела и се насочиха към пешеходния мост, пресичащ булеварда и водещ към широк мраморен площад с грамадно и нелепо, също мраморно здание по средата. Джон с интерес се озърташе, но всичко му бе непознато. Глупаво беше да се надява да си спомни нещо. Предишния път — при единственото му досега посещение тук — беше мрачна утрин, валеше гнусен дъжд, облаци и мъгла захлупваха всичко, през мокрите стъкла на автобуса се мяркаха локви и асфалт, асфалт и локви, и шлифери и чадъри, и тъкмо влязоха в хола на пансиона, влачейки тежките си сакове, когато долетя с вой и сирени джип с човекоохранители от посолството, натовариха ги обратно — цялата група студенти на езикова практика — на автобуса и ги изстреляха назад към летището: в източните провинции бяха избухнали безредици, същите, които по-късно нарекоха „нощ на дългите арматурни железа“, и на летището огромни военни самолети евакуираха чужденците от първи и втори функционален тип… Сега всичко беше съвсем другояче — ведро и приятно, бурята бе отминала, вятърът само рошеше косите на минувачите, следобедното слънце висеше ниско над грамадата на близката планина. Джон си сложи тъмните очила.

Впрочем взломни следи от нощната буря изобщо не липсваха: отчекнати дървета, покрай които сега се суетяха работници с оранжеви ватенки, и многобройни боклуци — хартии, пликове, пластмасови кофички, люшкащи се заедно с вятъра напред-назад по площада и по тревата на съседния парк. Антон, сякаш четейки мислите на Джон, тутакси възкликна: „Пролет е, ето, и боклукът се върна от юг“ — и след недоумяващия поглед на спътника си поясни, че тук всяка есен, като духне северният вятър, боклуците се отвяват да зимуват в съседния град, и всяка пролет, като духне южният, се прибират обратно. „Проверено е — каза, — опръстеняваха ги“…

Това, което изненадваше приятно, бяха туземките. Не че всички без изключение бяха красавици, но всяко сравнение с материала, да речем, от главната улица на Армадильо беше без съмнение в тукашна полза. Мраморният площад беше доста многолюден, минаваха и съвсем млади момичета, и по-зрели жени, в компании и сами, с кавалери и без, погледът на Джон се плъзгаше от фигура на фигура, от лице на лице. Не можа да се удържи и похвали Антон за красотата на сънародничките му.

— А — махна сконфузено с ръка Антон, — това е… наблюдателна илюзия. Да, да! Тоест не че нашите жени са грозни, а че у вас красивите не се виждат… кажи го де… с просто око. И ако щете се смейте, но причината е, че вие сте… как беше… развита страна, а ние сме недоразвита. Помислете — коя красива жена у вас ходи из града пеша? Всички бръмчат с лимузини, с джипове. И освен това се движат само в затворени среди, клубове, квартали. В избраното общество. И неизбраното няма как да ги види, освен по телевизора… ако щете се смейте, но един ваш колега преди години го каза баш така: толкова хубави жени накуп, каза, съм виждал само по телевизора… А у нас, ако щете се смейте, но избраното общество още е измешано с онова, как беше… охлоса. И красивите жени също. Това е признак за неразвити… така де… капиталистически отношения. Ако бяха развити, качественият генетичен материал — последната дума Антон произнесе натъртено, както я произнасяше Балабан: „мат’рял“ — щеше да бъде целият… кажи го де… изкупен… или най-общо вкаран в избраното общество…

Под мътните обяснения на Антон двамата прекосиха площада и поеха по прословутия булевард „Влашки“, бивш „Граф освободител“. Джон не видя в него нищо интересно: и витрините, и стоките в тях бяха същите като тези в Армадильо, афишите рекламираха пак същите армадилски филми и звезди, дори надписите по фланелките на тийнейджърите бяха като на техните задокеански връстници. Разликите бяха малко. Например мазилката на фасадите беше на много места изпопадала, а червеникавите павета и плочите на тротоара се клатеха като зъби на болен от скорбут. Или циганинът-акордеонист, изнасящ пламенна серенада на валутното бюро с неонов триглав змей над таблото с курсовете…

Някъде в дъното на съзнанието на Джон пробяга усещането за нещо нередно. Нередното беше не във вечерната булевардна суетня, а по-скоро в отсъствието на някакви мисли, инсталирани по подразбиране към външното възприятие, но упорито отказващи да се обаждат. Ето, при вида на излющените фасади вътрешният софт трябваше веднага да подскаже за съмнителния морален облик на живеещите зад фасадите. Но мисълта за моралния облик я нямаше. Вместо нея се луташе някаква мисъл за мисълта за моралния облик, нещо като указател към указателя към вътрешния софт, който на всичкото отгоре се беше изключил… Не се обади нужният модул на съзнанието и при вида на оръфаните продавачи на семки и еротични издания, озъртащи се мрачно, като рапъри на подсъдима скамейка, иззад разпънатите току до витрината на бижутерския магазин маси. За такава враждебна външност всеки оценъчен софт — и този на „Оракул“, и другият, вътрешният, настроен съгласно оракулския — трябваше да вдигне червен картон. Незабавно. Още повече ставаше дума за търговски работници, които по дефиниция трябва да са усмихнати по комерсиалному. Но вместо вътрешният оценител да вдигне картона, някакъв друг дял от мозъка безстрастно отчиташе, че оценителят не си стои на поста… Тук сякаш нещо в Джон се превключи, той забеляза, че и другите минувачи по булеварда изглеждат твърде недружелюбно по армадилските комуникационни стандарти: нямаше усмивки по лицата, нямаше любезност и емоции в гласа. Не е подгонен тук човешкият материал, досети се той, неразвити са им отношенията, унтерпсихологията не се е настанила на всяко работно място…