Иван Попов - Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

Неусетно булевардът стигна до площада с прочутия паметник: както беше предупредил Антон, вампирът-освободител бе скрит под синя полиетиленова шапка — реставрираха го. Вляво се издигаше бялото псевдобароково здание на парламента, а на стената на отсрещната сграда — също така псевдобарокова, но неохраняема — се зеленееха надраскани със спрей огромни букви: ОБОР. И отдолу, но по-дребно и с черно: „Колектива се боричка“.

Като компенсация за затворения паметник Антон предложи да заведе Джон на екскурзия през уикенда. „На юг имаме един манастир — обясни, — «Свети Влад». Да, на името на войводата… Не се учудвайте, у нас го обичат, нашата етническа църква го е канонизирала за светец още навремето. Там се пазят реликви на войводата, освен това правят много хубаво вино…“ „А към коя църква спадате вие?“ — попита Джон. „Аз ли?“ — повтори Антон, после замръзна на секунда, сякаш се чудеше какъв отговор ще сметне спътникът му за правилен. „Аз съм римокатолически атеист!“ — увери накрая.

Вече бе почнало да се здрачава, когато Антон сви в една странична улица, после в тесен вътрешен двор с декоративни кипариси. „Мюзикгьолът!“ — поясни той на спрелия в нерешителност Джон. Джон хвърли подозрителен поглед към стълбите, водещи някъде надолу, сякаш към долната земя, но все пак последва Антон. Мюзикгьолът се оказа най-обикновен етнически ресторант, с етническа кухня и също етнически оркестър — петима мургави, костюмирани в червено мъже и поодъртяла конюнктурно-брюнетеста певица, влачеща тъжно: „За мъже бога-ати, с коли и пала-ати, никога не пла-ача, сърцето ми не ска-ача, да, за мъже богати, със коли и със палати, никога не пла-ача, сърцето ми не ска-а-а-ача…“ Ако се съдеше по афиша на входа, оркестърът, изпълняващ тази пещерно-антикапиталистическа песничка, се наричаше „Поквариум“.

Антон енергично се насочи към вътрешността на полупустата зала, лавирайки между изискано-грубоватите маси, колони и келнери. Джон го следваше. Антон сви и се шмугна в нещо като сепаре, със стени, изрисувани със сцени от живота на организираната престъпност от периода на национално- освободителните борби. Около масата в сепарето седяха трима костюмирани мъже и отпиваха червено вино. „А! Мистър Джон… Сидорчук?“ — скочиха да се кланят тримата, след като видяха влизащите. Последваха ръкостискания и представяния. „Матей, старши социолъг в Междуфондационното.“ „Андрей, старши политолъг в Междуфондационното.“ Джон се досети, че така звучат тук думите „социолог“ и „политолог“. Третият също не закъсня да се представи: „Вартоломей, шеф на отдела за особена информация в Междуфондационното“. „Чакаме ли още някой?“ — попита Антон, след като всички се разсядаха около масата. „Само Първия“ — каза застаналият гърбом към залата Андрей. „Ха! — възкликна Антон. — Говорим за вълка, а той в кошарата!“ — и посочи към залата, където си пробиваше път представителен чичко с благородно посивяла глава и очила с метални рамки. „Кой каза, че началникът закъснява?“ — жизнерадостно викна, потривайки ръце, чичкото, още щом прекрачи входа на сепарето. „Ей, персоналът! Обслужващият!“ — и щракна с пръсти към келнерите. „Да се пристъпи към изпълнение желанията на нашия отвъдморски брат по разум…“

Джон бавно отвори очи — и веднага ги затвори обратно. Главата болеше зверски. Казано по туземному, цепеше го кофата. Усещането беше, сякаш вътре в кофата се труди ледоразбивач. Атомен. От четвърта-пета степен по скалата на кой беше там… Джон изстена, примига. Отново светлината взриви болката. С голям труд разпозна хотелската си стая. Опита се да си спомни какво беше правил снощи — и не можа. Тоест ясно, пил беше, с ония, междуфондационните, но подробностите нещо се губеха… В главата му се завъртяха откъслечни възприятия. Тостове. Много на брой. За здравето на отвъдморските братя по разум. За отдел „Четвърти-пети функционален тип“, специално. За неговия шеф Альоша Асанович — в особено големи размери. Андрей, хълцайки, разгорещено уверява: „Нашият слон ъ-ъ! е по-малък брат ъ-ъ! на общочовешкия ъ-ъ! слон! Благодарим на ъ-ъ! Дьорд Лукач за ъ-ъ! нашето щастливо ъ-ъ! детство!“ После дойде още някой, доведе някакви… какви? Услужливо изплуваха определения — дадени, ако се съдеше по всичко, от сътрапезниците: „мастии“ и „отличнички в хуманитарната подготовка“. Явно тия неща тук ги имаха за синоними… В мозъка на Джон изведнъж проблясна кодово име: Изаура. Някакви досега анестезирани дялове от разума почнаха да отговарят. Да, тая Изаура той снощи я беше… Моторната памет съвсем отчетливо му припомни характерните възвратно-постъпателни движения. И също характерните усещания на органите, въвлечени в тези движения… Джон трепна, понечи да се надигне от леглото. Никаква Изаура не се виждаше. В хотела ли я беше довел или някъде другаде я беше… как казваха туземците… опънал? В кашата в ума му се вряза като айсберг друга кодова дума: „женовал“. Джон се сепна, скочи от леглото. Отново кофата затрещя от болка. Съдържанието й се размъти напълно. Джон отчаяно се мъчеше да си спомни поне как изглежда тая Изаура. Но паметта се съпротивляваше храбро и героично. Като незнаен воин от исторически филм на ужасите. А зрителните дялове сякаш въобще ги бяха форматирали. Хардуерно. Поне в секторите за снощни спомени… Джон се отказа да напъва мозък и огледа стаята наоколо. Никакви следи от женско присъствие не се виждаха. Във фотьойла мирно лежаха захвърлени дрехите му.