Тимъти Зан - Тъмната сила

Майката на рода наклони леко глава, огромните й изпъкнали очи изучаваха лицето на Лея.

— Говорите като човек, който скоро ще се изправи пред предизвикателството да бъде родител.

— Така е — призна Лея и поглади с ръка корема си. — Не знам дали Кабарак ви е казал, но аз нося първите си две деца.

— И се страхувате за тях.

Лея усети как на бузата й трепна мускулче.

— И има защо. Империята иска да ми ги отнеме. Майката бавно изсъска:

— Защо?

Нямам представа. Но със сигурност не от добронамереност.

Ногрито сведе поглед.

— Съжалявам, лейди Вейдър. Бих ви помогнала, ако можех.

Лея вдигна ръка и я докосна по рамото.

— Знам.

Майката погледна нагоре към родословното дърво.

— Аз изпратих и четиримата си синове в битките на Империята, лейди Вейдър. Не е лесно да ги пуснеш да заминат и повече да не се завърнат.

Лея се замисли за всичките приятели и сподвижници, загинали в дългата война.

— Изпращала съм добри приятели на явна смърт — прошепна тя. — Беше непоносимо. Не мога да си представя да изпратя децата си.

— Трима загинаха — продължи майката, сякаш говореше сама на себе си. — Далеч от дома, без да има кой да ги оплаче освен другарите им. Четвъртият се завърна тук като инвалид и ще страда в тихо отчаяние, докато смъртта го избави от мъките му.

Лея се смръщи. Сега Кабарак беше изправен едновременно пред безчестието и смъртта заради това, че й бе помогнал … Тя се сепна:

— Почакайте малко. Нали казахте, че и четиримата ви синови са отишли на война. И четиримата са загинали?

Майката на рода кимна:

— Точно така.

— Но тогава какъв е Кабарак? Не ви ли е син?

— Той е моят трети син — отвърна майката със странно изражение. — Той е син на сина на първородния ми син.

Лея смаяно я изгледа. В съзнанието й блесна ужасната истина. След като Кабарак не беше син на майката на рода, а правнук и щом тя бе наблюдавала лично космическата битка, която бе опустошила Онор…

— Майко, от колко време нещата на планетата са такива? — попита трескаво тя. — От колко години?

Майката я зяпна. Явно беше усетила внезапната промяна в настроението й.

— Лейди Вейдър, какво казах, че…

— От колко години?

Майката на рода се дръпна назад.

— Четирийсет и осем години на ногрите. За летоброенето на Империята — четирийсет и четири.

Лея се подпря с ръка на гладкото дърво, на което беше издълбано родословието на племето. Коленете й внезапно се подгънаха. Четирийсет и четири години. Не бяха пет, осем или дори десет, както беше предполагала. Четирийсет и четири.

— Не се е случило по време на бунта — прошепна тя. — Било е по време на Войните на клонингите.

Шокът внезапно беше заменен от нажежен до бяло гняв:

— Четирийсет и четири години — извика Лея. — Те са ви държали така цели четирийсет и четири години?! — тя се обърна рязко към вратата. — Чуй! — извика, като в момента изобщо не я интересуваше кой може да я чуе. — Чуй, ела!

Нечия ръка я стисна за рамото и тя се обърна. Майката я гледаше втренчено, на лицето й беше застинало неразгадаемо изражение.

— Лейди Вейдър, ще ми кажете ли какво ви стана?

— Четирийсет и четири години, майко! — отвърна Лея. Изгарящият пламък на гнева й отслабваше, заменен от ледена решителност. — Те са ви държали в робство почти половин век. Лъгали са ви, мамили са ви, убивали са синовете ви — тя посочи пода под краката им: — Земята ви не изисква четирийсет и четири години обеззаразяване. И ако те не просто чистят отровите…

Откъм вратата прокънтяха тежки стъпки и вътре връхлетя Чубака, стиснал готов за стрелба лък. Видя Лея и изръмжа въпросително, като насочи оръжието си към майката на рода.

— Нищо не ме заплашва, Чуй — успокои го Лея. — Просто съм страшно ядосана. Искам да донесеш още проби от заразените места. Този път не почва, а малко от тревата холм.

Видя изненадата върху лицето на уукито, но Чубака само изръмжа, че е разбрал, и изчезна.

— Защо искате да изследвате тревата холм? — попита майката.

— Нали казахте, че сега мирише по-различно, отколкото преди да завалят дъждовете — напомни й Лея. — Мисля, че пропускаме нещо.

— Каква връзка би могло да има между тези неща? Лея поклати глава.

— Засега не ми се говори повече, майко. Искам да се уверя преди това.

— Все още ли искате да отидете в Нистао?

— Сега още повече — мрачно отвърна Лея. — Но не за да нападна и да избягам. Ако пробите на Чуй потвърдят предположенията ми, ще отида при вождовете.