Тимъти Зан - Тъмната сила

— Тъй вярно, сър — отвърна Пелаеон, предаде заповедта на навигатора и набързо пресметна наум за колко време „Хилядолетен сокол“ ще стигне до Корускант и за колко време „Химера“ ще стигне до Пантоломин…

— Да каза Траун като че ли в отговор на мислите му. — Надбягването започна.

Слънцето се беше скрило зад кафявите хълмове на Онор, оставяйки в облаците над хоризонта леки отблясъци от червено и виолетово. Лея наблюдаваше избледняващите цветове от вратата на дукхата. Изпълваше я познатото чувство на надвиснала опасност, което я обхващаше винаги преди рискована акция или битка. След няколко минути тя, Чубака и Трипио щяха да потеглят към Нистао, за да освободят Кабарак и да избягат. Или да загинат.

Тя въздъхна и влезе обратно в дукхата. Питаше се къде сбърка. Изглеждаше й съвсем разумно да дойде на Онор, да направи този жест на добра воля към ногрите. Дори преди да тръгнат от Кашиуук, беше убедена, че предложението й не е изцяло нейна собствена идея, а е подсказано от Силата. И вероятно беше така. Но не от тази страна на Силата, за която предполагаше.

През вратата полъхна студен ветрец и Лея потрепери. Силата е силна в моето семейство. Люк й го беше казал вечерта преди битката при Ендор. В самото начало тя не му повярва, убеди се дълго след това, когато търпеливото му обучение започна да изважда наяве доказателства за способности и у нея. Но баща й бе получил същото обучение, разполагаше със същите способности и въпреки това се бе подчинил на тъмната страна.

Един от близнаците ритна в нея. Тя замря, пресегна се и нежно докосна двете малки създания в себе си. Късчета спомени нахлуха в съзнанието й. Напрегнатото и тъжно лице на майка й… тя я изважда от мрака на пътническия сандък, където Лея лежи скрита от очите на шпионите. Непознати лица се надвесват над нея, докато майка й говори с тон, който я плаши, и Лея се разплаква. Колко горчиво плака, прегърнала здраво мъжа, когото се бе научила да нарича татко, когато майка й умря.

Болка, скръб и страх… И всичко това заради истинския й баща, мъжа, отхвърлил името Анакин Скайуокър и нарекъл се Дарт Вейдър.

От вратата долетя приглушено шумолене.

— Какво има, Трипио?

— Ваше височество, Чубака ми каза, че скоро ще тръгвате — с разтревожен глас започна Трипио. — Мога ли да се надявам, че ще ви придружа?

— Разбира се — отвърна тя. — Каквото и да стане в Нистао, ти не бива да оставаш тук.

— Напълно съм съгласен — дроидът се поколеба. Лея виждаше, че го гризе още нещо. Той продължи неуверено:

— Май трябва да ви кажа нещо. Един от обеззаразяващите дроиди се държи много странно.

— Така ли? И в какво се изразява тази странност?

— Прекалено много се интересува от всичко — отвърна Трипио. — Задава страшно много въпроси не само за вас и Чубака, но и за мен. Виждал съм го да обикаля из селото дори когато трябва да е изключен за през нощта.

— Вероятно е заради неправилно изтриване на паметта, преди да го докарат тук — каза Лея, която не беше настроена да обсъжда чудатостите на дроидите. — Веднага мога да ти намеря още един-два дроида, които проявяват повече любопитство, отколкото е заложено в първоначалната им програма.

— Ваше височество! — възкликна засегнато Трипио. — Арту е съвсем различен случай.

— Не говорех само за Арту — вдигна ръка Лея. — Разбирам загрижеността ти. И чуй какво ще ти кажа: наблюдавай този дроид вместо мен. Съгласен ли си?

— Разбира се, ваше височество — отвърна Трипио. поклони се и излезе навън в падащия здрач.

Лея въздъхна. Беше се изправила пред таблицата с родословното дърво. В издълбаното дърво се усещаха ясно разбиране за историята и сдържана, но дълбока гордост. Погледът й проследи връзките между имената. Питаше се какво си мислят и усещат ногрите, докато изучават родословието си. Дали виждат както победите, така и провалите си, или имат очи само за победите? Може би и двете, реши тя. Ногрите бяха народ, който не се страхуваше да погледне реалността очи в очи.

— Виждате ли в дървото края на рода ни, лейди Вейдър? Лея подскочи изплашено.

— Понякога ми се иска да не бяхте толкова безшумни — изръмжа тя и се опита да се успокои.

— Простете ми — отвърна сухо майката. — Не исках да ви стресна — тя посочи таблицата: — Виждате ли края ни, лейди Вейдър?

Лея поклати глава:

— Не мога да видя бъдещето, майко. Нито вашето, нито моето. Просто си мислех за децата. Опитвах се да си представя какво изпитва човек, докато раснат пред очите му. Чудех се каква част от характера на детето се оформя от семейството и каква то носи вътре в себе си — поколеба се за миг и продължи: — Питах се дали злото в семейната история може да бъде отстранено, или винаги намира начин да се предаде на всяко ново поколение.