Тимъти Зан - Последната заповед

— Това ли е? — попита той Мара.

Тя не отговори. Хан се обърна и видя, че тя се взира напрегнато в планетата пред тях.

— Е, тя ли е, или не е тя? — повтори въпроса си той.

— Тя е — отвърна Мара с някак кух глас. — Пристигнахме.

— Добре — кимна Хан, без да откъсва погледа си от нея. — Чудесно. Ще ни кажеш ли къде е планината, или трябва да обиколим всичко и да видим откъде ще почнат да стрелят по нас?

Мара сякаш се посъвзе.

— Някъде по средата между екватора и северния полюс. В източния край на големия континент. Огромен масив, издигащ се над горския пояс и тревистите равнини.

— Добре — кимна Хан и вкара данните в компютъра.

Надяваше се, че радарите няма да се скапят точно сега.

И без това Мара вече беше подхвърлила доста подигравателни забележки за „Сокол“. Вратата зад него се отвори и в пилотската кабина влязоха Ландо и Чубака.

— Какво става? — попита Ландо. — Пристигнахме ли?

— Да — отвърна Мара, преди Хан да се обади.

Чубака изръмжа въпросително.

— Май наистина е доста западнало местенце — поклати глава Хан. — Никакви източници на енергия, никакви следи от предаватели.

— А военни бази? — обади се Ландо.

— Ако изобщо ги има, не мога да ги засека — отвърна приятелят му.

— Интересно — измърмори Ландо и надникна над рамото на Мара. — Върховният адмирал не е от най-доверчивите.

— Идеята е планината да бъде тайна съкровищница — напомни му хапливо Мара. — А не рекламен павилион на имперските оръжия. Нямаше гарнизони, нито командни центрове, които Траун да използва.

— Значи оставили са само войниците в планината, така ли? — попита Хан.

— Плюс няколко патрула на повърхността — отвърна Мара. — Но едва ли разполагат с големи бойни сили и тежки оръжия.

— Ще ми се отрази добре поне веднъж да се изправим срещу равностоен противник — подхвърли кисело Ландо.

— Освен ако Траун не е решил да разположи тук постоянен гарнизон — изтъкна Хан. — За всеки случай пригответе с Чуй оръдията.

— Добре.

Двамата излязоха. Хан превключи кораба на автопилот за кацането и се зае да претърсва с радарите.

— Някакви проблеми? — попита Мара.

— Май не — отвърна Хан, загледан в екраните. Не се виждаше нищо. — Докато се спускахме, на няколко пъти ми се стори, че мярнах нещо да обикаля около нас.

— Калризиан каза, че е видял нещо, преди да се прехвърлим от хиперпространството на Оброа скай — подхвърли Мара и надникна в екраните. — Може да е някакъв кораб с усъвършенствана система за избягване на радарната проверка.

— Или просто имаме повреда — отвърна Хан. — Външните системи ни създаваха доста проблеми напоследък.

Джейд погледна надясно.

— Възможно ли е някой да ни е проследил от Корускант?

— Никой не знаеше, че тръгваме — възрази Хан. Не, навън нямаше никой. Сигурно само си въобразяваше. — Каква част от тайната съкровищница си видяла?

Мара бавно се извърна. Изобщо не изглеждаше убедена, че не ги преследва никой.

— Само пътя между входа и тронната зала. Но знам къде е помещението с цилиндрите „Спаарти“.

— А енергийните генератори?

— Тях не съм ги виждала — отвърна тя. — Но си спомням, някой казваше, че системите за охлаждане черпят вода от реката, която се спуска по североизточния склон на планината. Сигурно са от тази страна.

Хан прехапа устни.

— А главният вход е на южния склон.

— Единственият вход — поправи го тя. — Има само един начин да влезеш или да излезеш.

— Чувал съм го и преди.

— Този път е вярно — настоя Мара.

Соло сви рамене.

— Както кажеш.

Нямаше никакъв смисъл да спори, преди да види на място какво е положението. Вратата на пилотската кабина се отвори. Той погледна през рамо, беше Люк.

— Пристигнахме, хлапе — извика Хан.

— Знам — Люк застана зад Мара. — Мара вече ми каза.

Хан се обърна към нея. През цялото пътуване тя сякаш избягваше Люк, което не беше особено лесно на кораб с размерите на „Сокол“. Люк от своя страна се опитваше да не й се пречка, което също беше доста трудно.

— Казала ли ти е?

— Точно така — увери го Люк и погледна планетата пред тях. — Значи това е Затънтената земя.

— Да — сопна се Мара, свали предпазния колан и се шмугна край Люк. — Ще се върна след малко — извика тя през рамо и излезе.

— Двамата работите чудесно заедно — подхвърли Хан, когато вратата на пилотската кабина се затвори след нея.

— Вярно е — съгласи се Люк и се настани в току-що освободеното от Мара кресло. — Трябваше да ни видиш на борда на „Химера“, когато отидохме да спасим Карде. Радвам се, че е на наша страна.