Тимъти Зан - Последната заповед

Хан го изгледа озадачено.

— Само дето иска да забие нож в гърба ти.

— Ще рискувам — усмихна се Люк. — Сигурно е някоя от нелепите джедайски глупости.

— Не е смешно, Люк — изръмжа Хан. — Тя все още не се е отказала от намерението да те убие. Казала го е на Лея на Корускант.

— Това само доказва, че всъщност не иска да го направи — възрази Люк. — Обикновено човек не разправя на всеослушание плановете си да убие някого. Особено пред роднините на жертвата.

— Готов ли си да заложиш живота си на това?

Люк сви рамене:

— Вече съм го направил.

„Сокол“ се спускаше през горните слоеве на атмосферата, компютърът беше определил предполагаемото местоположение на планината Тантис.

— Е, ако питаш мен, сега не е време да рискуваш — каза Хан и набързо огледа картата на радарите. Най-добре беше още сега да завият на юг — така гората щеше да ги прикрива при спускането към повърхността и при кацането.

— Някакви предложения, как да решим проблема? — попита Люк.

— Едно-единствено — отвърна Хан и промени посоката към далечната планина. — Да я оставим в „Сокол“, когато кацнем.

— Жива ли?

Хан си помисли, че в други периоди от живота му този въпрос нямаше да изглежда толкова абсурден.

— Разбира се, че жива — отвърна той сковано. — Има много начини да я накараме да седи мирно.

— Наистина ли мислиш, че тя ще се съгласи да остане на кораба?

— Не е казано, че трябва да я питаме.

Люк поклати глава:

— Не можем да го направим, Хан. Тя трябва да премине през това.

— През кое? — изръмжа приятелят му. — Унищожаването на фабриката за клониране или убийството ти?

— Не знам — отвърна тихо Люк. — Може би и през двете.

Още преди да се присъедини към Бунтовническия съюз, Хан не обичаше много горите. Но това не означаваше, че ги мрази. Обикновеният контрабандист не се замисляше много за тях. През по-голямата част от времето само товариш и разтоварваш из схлупени мрачни космодруми, като на Мос Ейсли на Абрегадо, а в малкото случаи, когато срещата е в гората, оставяш клиента да разглежда дърветата, докато ти внимателно го държиш под око. Така у Хан се бе породило смътното усещане, че всяка гора е като всички останали.

Обвързването със съюза промени представите му. На Ендор, Корстрис, Федж и на още десетина планети беше научил от личен опит, че всяка гора е различна, със свои растения, животни и какви ли не главоболия за случайния посетител. Още един предмет, по който съюзът му беше дал повече уроци, отколкото беше искал да получи.

Гората на Затънтената земя изцяло се вместваше в общия модел. Първият проблем бе как да прокарат „Сокол“ през клоните на дърветата, без да оставят след себе си дупка, която патрулиращ имперски изтребител би пропуснал само ако пилотът е заспал в креслото. Наложи се да намери някаква пролука — в случая едно паднало дърво — и след това буквално да обърне кораба на една страна. Заради гравитационното поле на планетата това се оказа много по-сложно, отколкото при някой астероид. Едва след това видя втория слой растителност и просто отнесе върховете на по-ниските дървета, преди да стабилизира „Сокол“ и да го спусне на повърхността, мачкайки доста храсти.

— Добро приземяване — подхвърли сухо Ландо, разтри рамото си там, където го беше притиснал коланът, а Хан изключи агравитаторите.

— Поне чинията на радарите си е на мястото — отвърна рязко той.

Ландо потрепери:

— Никога няма да го забравиш, нали?

Хан сви рамене и включи уредите за проверка на формите на живот наоколо. Време беше да разберат какво ги очакваше отвън.

— Ти обеща, че няма да получи и драскотина — напомни той.

— Добре — измърмори Ландо. — Следващия път ще счупя енергийните генератори, а ти ще вкараш кораба в „Звездата на смъртта“.

Изобщо не беше смешно. Ако Империята наистина си беше възвърнала достатъчно от старите ресурси, Траун като нищо можеше да се опита да построи още едно от проклетите неща.

— Ние сме готови — подаде главата си през вратата Люк. — Какво е положението?

— Не е много зле — отвърна Хан и прегледа данните на екрана. — Отвън има някаква група животни, но се държат на разстояние.

— Колко са големи? — попита Ландо и се надвеси над рамото му, за да погледне екрана.

— И колко са на брой? — добави Люк.

— Петнайсетина — отвърна Хан. — Ако се наложи, лесно ще се справим с тях. Да излезем да видим.

Мара и Чубака ги чакаха при люка заедно с Арту и Трипио, който за разнообразие бе решил да мълчи.