Тимъти Зан - Последната заповед

Поклати раздразнено глава. Абсолютно същото се беше случило и с Хан Соло след голямата битка край Йовин. Спомняше си колко се забавляваше на постепенното въвличане на Соло в мрежата от длъжности и отговорности на Бунтовническия съюз. А сега, погледнати отвътре, нещата изобщо не изглеждаха толкова забавни.

Откъм двора долетя тих шум от разместване на камъчета. Карде се извърна, погледна покрай редичката колони и спусна ръка към бластера си. В момента тук не трябваше да има никой.

— Щурм? — извика той тихо. — Дранг?

В отговор се чу познатото мяукане и Карде тихо въздъхна с облекчение.

— Тук съм — извика той. — Хайде, ела тук.

Заповедта беше излишна. Ворнскърът вече тичаше покрай колоните към него, навел муцуна до земята. Крайчето на отрязаната му опашка се въртеше лудо във въздуха. Сигурно беше Дранг — той беше по-общителният, а Щурм обичаше да се мотае с храненето. Ворнскърът спря до него, нададе още един от странните си звуци между ръмжене и мяукане — този път доста жалостиво — и докосна с муцуна протегнатата ръка на Карде. Наистина беше Дранг.

— Да, тихо е — каза Карде, прокара ръка по муцуната на животното и го почеса по чувствителното място зад ушите. — Но утре другите ще се върнат. Отидоха само да проверят корабите.

Дранг отново измяука жално, седна на задните си лапи до стола на Карде и се загледа зорко към равнината под тях. Не откри нищо, изръмжа гърлено и положи муцуна на камъните. Ушите му потрепнаха, сякаш се опитваха да доловят някакъв далечен звук, и се отпуснаха надолу.

— И долу е спокойно — съгласи се Карде, галейки козината на животното. — Според теб какво става там?

Дранг не отвърна. Карде погледна жилавия мускулест гръб на ворнскъра и за кой ли път се замисли за съдбата на странните хищници, които той с толкова леко сърце — вероятно дори арогантно — бе решил да превърне в домашни животни. Чудеше се дали щеше да постъпи по същия начин, ако тогава знаеше, че си има работа с вероятно единствените животни в галактиката, които ловуваха посредством Силата.

Всъщност подобно заключение звучеше направо абсурдно. Разбира се, чувствителността към Силата не беше нещо нечувано, готалците я притежаваха в доста слаба форма, упорито се говореше нещо такова и за дюнюгуинците. Но те бяха разумни същества, високоинтелигентни, познаващи рефлексията. А използването на Силата от неразумни животни беше нещо наистина ново.

Но заключението само се налагаше от събитията през последните месеци. Неочакваната реакция на животните към Люк Скайуокър в базата на Миркр. Същото отношение към Мара на борда на „Волният Карде“ точно преди прозренията й, които ги бяха спасили от имперския кръстосвач прехващач. Много по-силната реакция на дивите ворнскъри към Мара и Скайуокър по време на тридневното им пътуване през гората на Миркр.

Скайуокър беше джедай. Мара беше показала известни недвусмислени джедайски способности. Вероятно дори съществуването на създаваните от йосаламирите на Миркр мехури, в които Силата не можеше да проникне, можеха да се обяснят като обикновена форма за самозащита или прикритие срещу хищниците.

Изведнъж Дранг рязко вдигна глава, ушите му щръкнаха и той извъртя глава. Карде наостри слух и след малко дочу далечния шум на снижаваща се совалка.

— Спокойно. Чин и другите се връщат от кораба.

Дранг остана нащрек още няколко секунди. След това, сякаш решил да приеме думите на Карде, се отпусна и отново положи глава на камъните. Гледаше равнината, която — ако подозренията на Карде бяха правилни — за него беше дори по-тиха, отколкото за хората.

— Не се тревожи — той отново го почеса зад ушите. — Скоро ще се махнем от тук. Обещавам, че там, където ще отидем, ще има достатъчно животни, които да слушаш.

Ушите на ворнскъра потрепериха, но вероятно това се дължеше на движенията на човека. Карде погледна за последно залязващото слънце, изправи се и нагласи кобура на бедрото си. Разбира се, все още беше рано да влиза вътре. Поканите бяха написани, шифровани и изпратени и му оставаше само да чака отговорите. Но изведнъж се почувства самотен. Много по-самотен, отколкото преди няколко минути.

— Хайде, Дранг — потупа той за последно животното. — Време е да се прибираме.

Совалката се спусна на палубата на хангара на „Химера“, изгорелите газове от двигателите изсъскаха над главите на щурмоваците, които решително се насочиха към спускащата се стълбичка. Пелаеон стоеше до Траун и се мръщеше на миризмата на изгорели газове. Искаше му се да знае какво бе намислил върховният адмирал.