Тимъти Зан - Последната заповед

Тя го погледна невярващо:

— Просто ей така? Захвана се и го разгада?

Чен отново сви рамене.

— Е, не е точно. Работя по въпроса повече от месец.

Лея погледна чипа в ръката си. Усещаше странно и немного приятно вълнение.

— Някой знае ли, че имаш кода? — попита тя тихо.

Той поклати глава:

— Мислех да го дам на полковника, преди да си тръгна, но той беше зает, говореше с някой.

Шифърът на Делта… и имперският агент не знаеше, че е в нея.

— Не казвай на никого. Абсолютно на никого.

Чен я погледна изненадано и сви рамене.

— Както кажеш.

— Благодаря — измърмори Лея и прибра чипа в джоба на робата си.

Вече разполагаше с ключа към източника Делта. И само трябваше да намери правилния начин да го използва. Колкото може по-бързо.

Крепостта Хиджарна се беше рушила хиляди години, преди петата алдеранска експедиция да я забележи, бдяща, мълчалива и пуста над също толкова тиха и пуста планета. Огромната сграда от невероятно твърд черен камък се извисяваше над обширна равнина, по която все още личаха белезите на страшно разрушение. За някои загадъчната крепост бе трагичен паметник на последното място за отбрана на един отчаян обсаден свят. За други в нея се криеше тайна зловеща причина за обсадата и последвалото разрушение. За Карде това беше дом. Поне за момента.

— Определено знаеш как да си подбираш базите, Карде — подхвърли Гилеспи, вдигна краката си на портативната комуникационна станция и се огледа. — Как намери това място?

— В старите архиви има всичко — отвърна Карде, без да откъсва очи от екрана.

Чакаше разшифровъчната програма да си свърши работата. След няколко секунди се появи звездна карта, придружена от съвсем кратък текст… Гилеспи кимна към екрана:

— Това докладът на Клингън ли е?

— Да — кимна Карде и измъкна чипа.

— Нищо, нали?

— Абсолютно нищо. Никакви следи от трафик на клонинги на Подерис, Шазуа и Джойл.

Гилеспи свали краката си и се изправи.

— Е, това е положението — подхвърли той и си взе един дриблис от таблата с плодове на ниската масичка. — Явно, че каквото и да е правила Империята в сектора Орус, отдавна е спряла операциите си там. Ако изобщо е имало нещо.

— Липсата на следи ме кара да подозирам второто — съгласи се Карде, взе един от чиповете, изпратени от агента му на Беспин, и го пъхна в отвора на електронния бележник. — Но все пак добре, че го разбрахме. Поне можем да се съсредоточим върху другите възможности.

— Аха — изръмжа неохотно Гилеспи и отново седна. — Знаеш ли, Карде, цялата тази работа е доста странна — контрабандисти да правят такива разследвания. А и не се плаща много.

— Вече ти казах, че Новата република ще ни възстанови разходите.

— Само че няма какво да й продадем — изтъкна Гилеспи. — Досега не съм срещал някого, който е готов да плати за нищо.

Карде го погледна намръщено. Гилеспи беше извадил остър нож и внимателно режеше парче от плода.

— Не го правим заради парите — напомни му той. — Става въпрос за оцеляването ни срещу Империята.

— За теб може и да е така — кимна Гилеспи, изгледа намръщено резенчето и го лапна. — Ти имаш достатъчно странични приходи, за да си позволиш да не работиш известно време. Но разбери, че ние трябва да си плащаме сметките и да поддържаме корабите си. Спрат ли парите, хората ми стават нервни.

— Значи искате пари?

Гилеспи се напрегна и неохотно призна:

— Аз искам пари. Останалите искат да излязат от играта.

Всъщност това не беше неочаквано развитие на нещата. Силният гняв към Империята, породен от нападението край „Пеещият въртоп“, постепенно отшумяваше и изискванията на ежедневната работа отново влизаха в сила.

— Империята все още представлява заплаха.

— За нас не — отвърна откровено Гилеспи. — От „Въртопа“ насам не е имало никакъв знак, че Империята се интересува от нас. Изобщо не ни се бъркаха при разследването из сектора Орус, дори не си върнаха на Мазик за онова в корабостроителницата на Билбринджи.

— Значи не ни обръщат внимание въпреки предизвикателствата ни? И това те кара да се чувстваш в безопасност?

Гилеспи внимателно си отряза ново парче от плода.

— Не знам — призна той. — През половината време си мисля, че Браск е прав: оставим ли Империята на мира, и тя нищо няма да ни прави. Но пък не мога да забравя и армията клонинги, с която Траун ме прогони от Укио. Започвам да си мисля, че в момента е твърде зает с Новата република, за да се занимава с нас.