Тимъти Зан - Последната заповед

Те трябваше да завият в другия коридор. Всъщност изобщо не трябваше да са тук. От откъслечните доклади, които лежаха захвърлени край изоставените постове, излизаше, че всеки, годен да носи бластер, трябваше да е двайсет етажа по-надолу и да се бие срещу местните жители, които надделяваха над гарнизона. Горните етажи бяха необитаеми и тук не би трябвало да има нищо, което се нуждае от защита, освен може би Кбаот.

Стъпките приближаваха. Хан кисело си помисли, че само неговият късмет може да му погоди такъв номер: да се натъкне на неколцина дезертьори, които си търсят скривалище.

Изведнъж стъпките спряха на около пет метра от него и в тишината той долови сподавена въздишка. Бяха го забелязали.

Хан не се поколеба. Оттласна се от вратата и се шмугна в отсрещния коридор, опитвайки се да повтори изпълнението от наблюдателната станция долу или поне да се справи възможно най-добре без подкрепата на Чубака. Преследвачите му се оказаха по-малко на брой и по-надясно, отколкото бе очаквал, и той изгуби няколко секунди, за да насочи бластера си…

— Хан! — извика Лея. — Не стреляй!

Изненадата го извади от равновесие и Хан безславно се блъсна в отсрещната стена на коридора. Наистина беше Лея. Още по-странно бе, че и Талон Карде беше с нея заедно с двата си домашни ворнскъра.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика той.

— Люк е в опасност — каза задъхано Лея, спусна се към него и го прегърна. — Той е някъде пред нас…

— Почакай малко — прекъсна я Хан и увисна на ръката й, когато тя се опита да го издърпа да се изправи. — Спокойно, знаехме за йосаламирите, когато влязохме.

Лея поклати глава:

— Точно това е проблемът, тях ги няма. Силата отново се завърна. Точно преди да изскочиш от прикритието си.

Съпругът й изруга тихо.

— Сигурно е Кбаот.

— Да — потрепери Лея. — Той е.

Хан погледна Карде.

— Наеха ме да унищожа крепостта на императора — каза спокойно контрабандистът. — Доведох Щурм и Дранг, за да намерят Мара.

Соло изгледа ворнскърите.

— Има ли още някой с теб? — попита той Лея.

Тя поклати глава:

— Попаднахме на ескадрон войници три етажа по-долу. Двамата ни ногри останаха да ги задържат.

Хан се обърна към контрабандиста:

— А твоите хора?

— Всички са на „Волният Карде“. Охраняват изхода, ако се наложи да го използваме.

Хан изсумтя:

— Значи оставаме само ние — каза той, пусна ръката на Лея и тръгна по коридора. — Те са в тронната зала, знам пътя.

Затичаха се, той се опита да изтласка от съзнанието си спомена за последния път, когато се беше изправил срещу обърнат в тъмната страна на Силата джедай. Беше в Облачния град на Ландо на Беспин. Тогава Вейдър го подложи на страшни мъчения и накрая го замрази с въглерод.

От разказите на Люк си бе създал представата, че Кбаот в никакъв случай няма да бъде толкова цивилизован.

Лазерните мечове блестяха, синьо-бяло острие срещу чисто бяло, отскачаха със съскане, когато се докоснеха, и режеха всичко — кабели и метал — по пътя си. Мара стискаше парапета с две ръце, бореше се с мъглата в съзнанието си и някак отдалеч наблюдаваше битката пред трона. Беше някакво извратено повторение на онзи последен ужасяващ образ, който императорът й бе пратил в момента на унищожението си преди близо шест години. Само че този път не императорът бе изправен пред лицето на смъртта, а Скайуокър. И не беше видение, а истинско събитие.

— Внимателно ги наблюдавай, Мара Джейд — обади се Кбаот от най-високото стъпало с твърд глас, в който се долавяше и копнеж. — Ако не се преклониш доброволно пред властта ми, някой ден ще трябва да водиш същата битка.

Мара го изгледа озадачено. Кбаот наблюдаваше организираната от него схватка като омагьосан, с някакво мрачно доволство. Тя беше разбрала същността му още при първата им среща на Джомарк. Работата за Траун му беше отворила жажда за власт и тя, както бе станало с императора, вече не можеше да бъде докрай заситена.

За разлика от императора Кбаот нямаше да се задоволи само с властта над световете и войските. Неговата империя щеше да бъде по-лична — съзнанията щяха да бъдат преработвани и пресъздавани според неговите представи. И това означаваше, че Мара беше права и в другото си предположение: Кбаот беше напълно луд.

— Не е лудост да предложа богатството на славата си и на други — прошепна Кбаот. — Това е дар, за който мнозина са готови да платят с живота си.

— Даваш доста добра възможност на Скайуокър — извика Мара и яростно тръсна глава, за да пропъди замайването. С натрапчивите спомени, с ехото от странния натиск в съзнанието на Скайуокър и с всеобхватното присъствие на Кбаот на по-малко от два метра от нея да продължи мисълта си, беше все едно да се опитва да кара мотопед в зимна буря. Но преди много години императорът я бе научил на една техника за прикриване на част от съзнанието, която бе използвала, когато той искаше заповедите му да останат тайна дори за Вейдър. Ако успееше да прочисти съзнанието си и да я използва… Изведнъж усети остра болка.