Тимъти Зан - Последната заповед

Пелаеон погледна старите творби на изкуството на Бел Иблис.

— Да изчакаме потвърждение, преди да изтеглим силите си от Тангрене, адмирале — предложи той предпазливо. — Може да активизираме дейността на разузнаването в района на Билбринджи. Или да проверим съобщенията на източника Делта.

— За съжаление Делта вече е извън играта — отвърна Траун. — Но от потвърждение няма нужда. Това е истинският план на бунтовниците и няма защо да се издаваме с нещо толкова очевидно, като активизиране на разузнаването. Те си вярват, че са ме заблудили. Нашата цел в момента е да ги убедим да продължат да вярват в това — той се усмихна мрачно. — Така или иначе, капитане, няма никаква разлика, дали ще ги разбием край Тангрене или край Билбринджи. Абсолютно никаква.

Малката спираловидна шушулка висеше на метър и половина над земята пред Мара и просто я предизвикваше да я свали с удар. Тя я изгледа мрачно, хванала с две ръце лазерния меч на Скайуокър в необичаен, но удобен захват. На два пъти я пропускаше и не възнамеряваше да се провали отново.

— Не се напрягай — предупреди я Скайуокър. — Съсредоточи се и дай на Силата да протече през теб. Опитай се да доловиш предстоящото движение на шушулката.

Тя си помисли кисело, че му е лесно да говори така, все пак той я контролираше. Шушулката се приближи още с милиметър, все по-предизвикателна…

Изведнъж играта й омръзна. Присегна се със Силата и сграбчи шушулката. Тя потрепери за миг и Мара я сряза на две през средата.

— Готово — изръмжа тя и свали оръжието.

Очакваше Скайуокър да се ядоса. За нейна изненада и раздразнение той изобщо не изглеждаше разгневен.

— Браво — каза той окуражително. — Чудесно. Не е лесно по този начин да разделяш вниманието си между една физическа и психическа дейност. Справи се чудесно.

— Благодаря — измърмори тя и хвърли лазерния меч към храстите встрани.

Той зави плавно във въздуха и Скайуокър го хвана.

— Това ли беше всичко? — добави тя.

Скайуокър погледна през рамо. Соло и Калризиан се бяха навели над протоколния дроид, който най-сетне бе престанал да се оплаква от терена, растителността и животинския свят на Затънтената земя, но пък сега хленчеше заради онова, което била направила твърдата като камък повърхност на крака му. Дроидът на Скайуокър се мотаеше край тях с извадена антена на радара, като пиукаше обичайния си репертоар от окуражаващи звуци. На няколко крачки от тях уукито ровеше в раниците, вероятно търсейки някакъв инструмент.

— Май имаме време за още няколко упражнения — реши Скайуокър и се обърна към Мара. — Притежаваш интересна техника. Оби Уан никога не ми е показвал как се използва върхът на острието.

— Философията на императора бе да се използва всичко, което ти е подръка — отвърна Мара.

— Всъщност в това няма нищо изненадващо — каза сухо Скайуокър и подаде лазерния меч: — Да опитаме нещо друго. Вземи го.

Мара се присегна със Силата, пое оръжието от хлабавия му захват и разсеяно се запита какво ли би направил той, ако някой път тя се опита да извади острието. Не беше сигурна, че ще се справи с нещо толкова малко, като копчето за включване, но опитът си заслужаваше, колкото да види как той ще отскочи назад. И ако успееше да го убие…

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

Тя стисна здраво лазерния меч. Не още, отвърна твърдо на гласа. Все още имам нужда от него.

— Добре — изръмжа тя. — И сега какво?

Той не успя да отговори. Зад него космическият дроид изведнъж се разписука развълнувано.

— Какво става? — извика Соло, вече извадил бластера от кобура си.

— Казва, че натам долавя нещо, което заслужава да бъде видяно отблизо — преведе протоколният дроид и посочи наляво. — Струва ми се, че говори за някакъв гъсталак от лиани. Но може и да греша заради изгарянията от киселината…

— Чуй, да проверим какво става — прекъсна го Соло, изправи се и тръгна към сенчестия склон на дерето.

Скайуокър улови погледа на Мара.

— Хайде — подкани я той и тръгна след двамата.

Не се наложи да вървят дълго. След първата редица дървета и зад високите храсти започваше преплетен гъсталак лиани също като тези, с които се бяха борили през изминалите няколко дни. Само че тук някой вече бе проправил пътека. Отсечените парчета лежаха отстрани като купчина дебели оплетени въжета.

— Изглежда, това слага край на спора, дали някой ни помага по пътя — подхвърли Калризиан, след като огледа края на една от срязаните лиани.