Тимъти Зан - Последната заповед

— Мисля, че вече си осиновен от ногрите.

— Да — изръмжа Хан. — Много ти благодаря.

— Малко разбирателство няма да навреди — изтъкна Люк. — Спомни си Ендор.

— Никога няма да го забравя — изръмжа Хан и присви устни. Разбира се, малките космати топки внесоха свой дял в последната битка срещу втората „Звезда на смъртта“. И все пак превръщането му в част от племето на еуоките си оставаше един от най-нелепите моменти в живота му. Но еуоките бяха надделели над имперските войски само заради численото си превъзходство. А ногрите…

— Колко ногри има тук? — попита той.

— Осем — отвърна Екрикор. — Двама бяха неотлъчно до вас по време на цялото пътуване.

Хан кимна. Изведнъж започна да изпитва уважение към тези същества. Осмина ногри незабелязано денем и нощем убиваха хищниците и пропъждаха местните жители. На всичкото отгоре намираха време да прочистват пътя им от дреболии като птицечовките и змиите по лианите. Той сведе поглед към Екрикор. Не, осиновяването му от ногрите не изглеждаше толкова глупаво.

Зад тях се чу познато тътрузене. Хан се обърна и след миг видя също толкова познатата блестяща фигура на Трипио. След него идваше Мара с бластер в ръка.

— Господарю Люк! — извика Трипио с обичайната смесица от облекчение, вълнение и превземки.

— Насам, Трипио. Готов ли си да превеждаш?

— Ще направя каквото е по силите ми — отвърна дроидът. — Както знаете, владея отлично над шест милиона форми на общуване…

— Както виждам, намерили сте туземци — прекъсна го Мара, огледа скупчените около падналото дърво създания и излезе на поляната. Погледът й попадна на Екрикор, тя завъртя бластера си към ногрито и мрачно добави: — А, ето я и малката изненада.

— Спокойно, той е на наша страна — увери я Люк и се пресегна да отмести бластера й.

— Съмнявам се — отвърна Мара и дръпна оръжието така, че той да не го достигне. — Той е ногри. Те работят за Траун.

— Вече не служим на върховния адмирал — каза Екрикор.

— Така е, Мара — обади се Люк.

— Може и така да е — недоверчиво измърмори Мара.

Не изглеждаше убедена, но бластерът й вече не сочеше към Екрикор. В другия край на поляната един от минеришите извади препарирана птицечовка от дисагите на рамото си. Замърмори тихо под нос и я положи на дънера до светилника.

— Какво е това? — попита Хан. — Вечерята ли?

— Нарича се сатна-чака — обясни Екрикор. — Залог за мир, докато трае срещата. Те са готови да започнат. Ела с мен, дроид Трипио.

— Разбира се — кимна Трипио, изглежда, без никакъв ентусиазъм. — Господарю Люк?

— Идвам — успокои го Люк. — Хан, Чуй, вие останете тук.

— Нямам нищо против — отвърна Хан.

Люк и ногрито тръгнаха към дънера, а Трипио неохотно ги последва. Най-предният минериш вдигна ръцете си над главата с дланите напред.

— Бидеси чара — каза той с изненадващо мелодичен глас. — Лиаану бааремаа дукну фери.

— Обявява пристигането на странници — преведе веднага Трипио. — Май това сме ние. Страхува се, че можем да донесем неприятности и заплахи за народа му.

Чубака изръмжа подигравателен коментар.

— Да, не си падат много по големите приказки — съгласи се Хан. — Както и по дипломацията, очевидно.

— Ние носим надежда за народа ви — отвърна водачът на ногрите. — Ако ни позволите да минем през земите ви, ще ви освободим от господството на Империята.

Трипио преведе. Според Хан дори мелодичните думи на езика на минеришите излизаха превзето от устата на дроида. Един от облечените в броня псаданианци махна отсечено и изръмжа нещо като приглушен вик с много съгласни.

— Казва, че псаданианците имат дълга памет — преведе Трипио. — И преди били идвали освободители и после нищо не се променяло.

— Добре дошли в истинския свят — измърмори Хан.

Люк го изгледа намръщено през рамо и се обърна към дроида:

— Помоли го да обясни думите си, Трипио.

Трипио се подчини, запищя приглушено към псаданианците и след това повтори същото на езика на минеришите само за да покаже, че владее и техния език. Отговорът на псаданианеца продължи няколко минути и ушите на Хан запищяха, преди да млъкне.

— Е — започна Трипио, наклони леко глава и превключи на професионалния тон, който Хан ненавиждаше. — Има много подробности, но засега ще ви ги спестя — добави той бързо, вероятно в отговор на свирепия поглед на един от ногрите. — Хората, дошли като колонисти, били първите нарушители. Прогонили местните жители от част от земите им и спрели чак когато светлинните им лъкове и металните им птици — това са техните понятия, разбира се — започнали да се развалят. По-късно дошла Империята и както знаем, се заела да построи крепост в забранената планина. Нейните хора заробили доста от местните, за да работят на строежа, и прогонили останалите от земите им. След като строителите си заминали, пристигнал Пазителят. И той се опитал да ги подчини. Накрая се явил майсторът джедай и в битка, която подпалила небето, унищожил Пазителя. Известно време те смятали, че вече са освободени, но майсторът джедай събрал хората и туземците и ги накарал да живеят заедно в подножието на забранената планина. А накрая се завърнала Империята — Трипио наведе главата си в другата посока: — Както виждате, господарю Люк, засега сме последни от дълъг списък завоеватели.