Тимъти Зан - Последната заповед

Постепенно осъзна, че някой го хваща за брадичката и повдига главата му. Пред него стоеше Кбаот и се взираше напрегнато в очите му.

— Генерал Ковел! — прогърмя гласът на майстора джедай. Звукът беше доста странен. Ковел го чуваше, но сякаш някъде от много далеч. Звучеше странно. — Чувате ли ме?

— Да — прошепна Ковел.

И собственият му глас звучеше странно. Той погледна покрай лицето на Кбаот към забавните линии, които играеха по носа на совалката. Усети, че някой го разтърсва.

— Погледнете ме! — заповяда Кбаот.

Ковел се подчини. Беше странно, виждаше господаря си, а него сякаш го нямаше.

— Тук ли сте?

Лицето на Кбаот се промени. Нещо се появи — може би усмивка.

— Да, генерале, тук съм — отвърна той и гласът му долиташе някъде отдалеч. — Вече не докосвам съзнанието ви, но продължавам да съм ваш господар. Вие ще продължите да ми се подчинявате.

Да се подчинявам? Странна идея, помисли си Ковел.

— Да се подчинявам ли?

— Ще правите каквото ви кажа — отвърна Кбаот. — Ще ви дам някои заповеди и вие ще ги повторите на войниците си дума по дума.

— Добре — опита се да кимне Ковел. — Ако го направя, ще се върнете ли при мен?

— Ще се върна — обеща господарят. — Въпреки предателството на върховния адмирал Траун. Ако правите онова, което ви заповядвам, ще изличим предателството му. И тогава никой няма да ни раздели.

— И празнотата ще изчезне ли?

— Да. Но само ако правите каквото ви кажа.

Другите хора се появиха малко по-късно. Господарят стоеше до него през цялото време и той им заповяда това, което господарят му нареди. След това всички отидоха някъде, дори господарят го напусна.

Той гледаше мястото, където го бяха оставили, наблюдаваше играта на линиите и се вслушваше в празнотата наоколо. Накрая заспа.

В далечината се разнесе странен птичи писък и песента на насекомите и шумоленето на животните веднага замряха. Но явно нямаше някаква непосредствена опасност и след минута нощната дейност на горските обитатели се поднови. Мара се намести по-удобно на избраното дърво, протегна схванатите си мускули на раменете. Искаше й се всичко да е свършило.

— Не е нужно да стоиш будна — обади се зад нея тих глас на ногри. — Ние ще пазим.

— Благодаря — отсече Мара. — Ако нямате нищо против, ще си върша работата.

Ногрито помълча за момент.

— Все още не ни вярваш, нали?

Всъщност изобщо не бе помисляла за това.

— Скайуокър ви вярва. Не ви ли е достатъчно?

— Ние не търсим одобрение — каза ногрито. — Само възможност да изплатим дълга си.

Тя сви рамене. Ногрите бяха установили защита около тях, свършиха деликатната работа по установяването на връзка с минеришите и псаданианците и сега отново ги пазеха.

— Ако дългът ви е към Новата република, според мен си вършите добре работата — призна тя. — Значи най-накрая разбрахте, че Траун и Империята ви водят за носа?

Чу се рязко щракване, сякаш тънките като игли зъби на ногрито изтракаха едни в други.

— Нима сте знаели?

— Чувах разни слухове — призна Мара, съзнавайки колко опасна е тази тема, но това изобщо не я притесняваше. — Разни подмятания. Така и не разбрах кое е истина.

— Вероятно всичко е било истина — каза спокойно ногрито. — Да, животът и смъртта ни може да служат и за забавление на хората, които ни поробиха. Но ние ще си отмъстим.

Нямаше нажежен до бяло гняв, нито фанатична омраза. Просто ледена решимост. Тя беше най-опасната.

— И как ще го направите? — попита тя.

— Когато дойде времето, ногрите ще се изправят срещу поробителите си. На планетите под властта на Империята, на транспортните кораби. А пет групи ще дойдат тук.

Мара го погледна изненадано.

— Вие сте знаели за Затънтената земя?!

— Едва откакто вие ни доведохте — отвърна ногрито. — Но сега вече знаем. Изпратихме координатите на онези, които ни чакат на Корускант. Вече сигурно са се свързали с другите.

Мара изсумтя тихо.

— Сигурни ли сте, че ще успеем?

— Нашите цели се допълват — увери я ногрито, мрачното му мяукане прозвуча по-тъжно. — Вие искате да разрушите устройствата за клониране и не се съмняваме, че ще успеете, защото ви помага синът на Вейдър. А на нас вождовете на ногрите ни възложиха да унищожим всяко свидетелство за присъствието на императора на Затънтената земя.

И след това всеки знак за присъствието на императора в цялата галактика. Мара се попита защо това ни най-малко не я натъжава, дори не я изпълва с гняв. Може би защото беше доста изморена.