Тимъти Зан - Последната заповед

— Изглежда амбициозна задача — каза тя. — И кой е синът на Вейдър, който ще дойде да ни помага?

Настана кратка тишина.

— Синът на Вейдър вече е с вас — отвърна озадачено ногрито. — И вие му служите, както и ние.

Мара го зяпна. Опитваше се да разгадае изражението му в тъмното. Изведнъж сърцето й сякаш спря в гърдите.

— Искаш да кажеш… Скайуокър?!

— Не знаеше ли?

Мара се обърна с гръб и зяпна заспалия на не повече от метър от краката й мъж. Обхвана я ужасяваща скованост. Най-накрая, след толкова години последният къс от загадката си идваше на мястото. Императорът не искаше тя да убие Скайуокър заради самия него, а за да си отмъсти на баща му.

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

И само за няколко мига всичко, в което Мара беше вярвала — омразата, мисията на живота й, самият й живот, — рухна в несигурност.

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР! ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР! ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

— Не — прошепна тя през стиснати зъби. — Няма да стане така. Решението трябва да е мое. Основанията да са мои.

Но гласът продължаваше с неотслабваща мощ. Сигурно черпеше сили от съпротивата и откритото неподчинение или пък по-дълбоките й умения в Силата, придобити от уроците на Скайуокър през последните дни, я бяха направили по-възприемчива.

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР! ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

Но ти си съвсем друг въпрос, Мара Джейд.

Мара подскочи и си удари главата в дървото, на което се беше опряла. Това беше нов глас и той не идваше от главата й, а от…

Виждал съм те по време на медитацията си, продължи гласът спокойно. Видях те как идваш при мен и коленичиш в нозете ми. Ти ще бъдеш моя и Скайуокър ще те последва. По един или друг начин.

Мара яростно поклати глава, опитвайки се да прогони гласа. Вторият глас сякаш се разсмя и изведнъж мислите й бяха пометени от далечен, но силен натиск върху съзнанието. Тя стисна зъби и се опита да го отблъсне. Чу как гласът се разсмя отново на жалките й усилия, но неочаквано натискът изчезна и тя задъхано си пое въздух.

— Какво ти е? — тихо попита Скайуокър.

Мара сведе поглед. Той се бе надигнал на лакът.

— Чу ли го? — попита тя.

— Не, но усетих натиска.

Мара погледна нагоре към листата.

— Беше Кбаот. Той е тук.

— Знам — отвърна Скайуокър и тя долови страха в гласа му.

Нищо чудно, той се беше сблъскал с Кбаот на Джомарк и замалко не му се бе подчинил.

— Какво ще правим сега? — попита Мара и с трепереща ръка избърса потта около устата си. — Ще прекратим ли операцията?

Скайуокър сви рамене.

— Защо? До планината ни остават още няколко дни. Ще ни трябва много повече време, за да се върнем на „Сокол“.

— Само че имперските сили вече знаят, че сме тук.

— Не съм сигурен — каза замислено Скайуокър. — И при теб ли контактът прекъсна рязко?

Тя се намръщи озадачено, но изведнъж разбра какво имаше предвид.

— Искаш да кажеш, че са го обградили с йосаламири ли?

— Или са го вързали за някоя от онези рамки, които ти използва на Джомарк — каза Скайуокър. — И в двата случая това означава, че е затворник.

Мара обмисли думите му. Ако беше така, значи Кбаот нямаше никакъв интерес да предупреди имперските войници за бунтовниците, които се движеха към планината.

Тя рязко вдигна поглед към него. Хрумна й изненадваща мисъл.

— Ти знаеше ли, че Кбаот ще дойде? — попита настоятелно. — Затова ли искаше да се упражнявам в джедайските техники?

— Не знаех, че ще бъде тук — отвърна Скайуокър. — Но съм сигурен, че все някога ще се наложи да се изправим срещу него. Самият той го каза на Джомарк.

Мара потрепери. Ще коленичиш в нозете ми…

— Не искам да се изправям срещу него, Скайуокър.

— И аз — отвърна той меко, — но май ще ни се наложи.

Той въздъхна, отметна безшумно завивките си и се изправи.

— Защо не поспиш? — предложи той и пристъпи към нея. — Аз и без това съм вече буден, а и ти пое главния удар.

— Добре — кимна Мара, твърде изморена, за да спори. — Ако имаш нужда от помощ, викни ме.

— Добре.

Мара мина покрай Калризиан и уукито и легна. Последното, което осъзна, преди да заспи, беше гласът в съзнанието й:

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

Докладът от планината Тантис се получи по време на корабната нощ и на сутринта го чакаше на мостика. „Драклор“ пристигнал на Затънтената земя приблизително според програмата, по-точно шест часа по-рано от предвиденото, стоварил пътниците си и заминал за системата на Валрар съгласно заповедта. Генерал Ковел отказал да поеме командването преди настъпването на утрото…