Тимъти Зан - Последната заповед

Обърна се към Скайуокър, но той не я гледаше. Стоеше със зареян поглед, на челото му се беше вдлъбнала бръчка.

Мара си пое дъх и се присегна със Силата. Звуците и миризмите от гората проникнаха в съзнанието й и се смесиха с останалите признаци на живот наоколо. Дървета, храсти, животни, птици… И изведнъж усети присъствието на разумно създание. Чуждо, незнайно, но с разум.

— Четирима са — каза тихо Скайуокър. — Не, петима.

Мара се намръщи, съсредоточавайки се върху усещането. Прав беше, имаше повече от един човек. Но не можеше да отдели частите от общото излъчване.

— Опитай се да вникнеш в отклоненията — прошепна Скайуокър. — Разликите между отделните съзнания. Това е най-добрият начин да ги различиш едно от друго.

Мара се опита и за своя изненада, примесена с леко раздразнение, откри, че е прав. Видя втория човек, третия… После изведнъж всичко изчезна. Тя се обърна рязко към Скайуокър.

— Не знам какво стана — каза той замислен, правейки опити да задържи контакта. — Усетих внезапен прилив на чувства и те просто си тръгнаха.

— Може би не знаят, че сме тук — предположи колебливо Мара, макар ясно да съзнаваше колко малко вероятна е подобна възможност.

С бойния вик на уукито при всяка схватка и несекващото мърморене на протоколния дроид би било истинско чудо, ако цялата планета все още не бе научила за тях.

— Не, знаят — отвърна Скайуокър. — Всъщност съм абсолютно сигурен, че идваха насам, когато… — той поклати глава: — Сякаш нещо ги прогони. Но в това няма никакъв смисъл.

Мара погледна към двойното покритие от клони над главите им.

— Възможно ли е да сме привлекли имперски патрул?

— Не — убедено възкликна Скайуокър. — Щях да разбера, ако наоколо имаше други хора.

— Значи е въпрос на сръчност — измърмори Мара.

— Не, на обучение.

Тя го изгледа въпросително. В гласа му имаше нещо странно.

— Какво точно искаш да кажеш?

Той се намръщи и за миг присви устни.

— Нищо. Просто… мислех си за близнаците на Лея. Чудех се как ще ги обучавам някой ден.

— Питаш се кога трябва да започнеш ли?

Той поклати глава:

— Питам се дали изобщо съм способен.

Мара сви рамене:

— Какво толкова? Обучаваш ги как да долавят чужди съзнания, да местят различни предмети със Силата и да използват лазерен меч. Нали си обучил сестра си?

— Да — съгласи се той. — Но тогава си мислех, че това е същността на джедая. А всъщност това е само началото. Те ще са могъщи в Силата, а с мощта идва и отговорността. На нея как да ги науча? Как да ги науча на мъдрост, състрадание и да не злоупотребяват със силата си?

Скайуокър гледаше гората, а Мара изучаваше профила му. Това не бяха празни приказки, той говореше сериозно. До този момент тази страна на героичния благороден и безпогрешен джедай й бе непозната.

— А как са били обучавани джедаите в миналото? — попита тя. — Може би чрез личния пример.

Той помисли и кимна неохотно.

— Май така. Доколко те е обучил в джедайските техники императорът?

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

— Колкото трябва — отвърна тя троснато. Отблъсна ехото от думите в главата си, опитвайки се да потисне проблясъка на несъзнателна омраза, която идваше с тях. — Показа ми основните неща. Защо? Да не проверяваш дали съм се научила на мъдрост и състрадание?

— Не — той се поколеба и продължи нерешително: — Но тъй като имаме още няколко дни, докато стигнем планината Тантис, няма да е зле да преговорим нещата. Нещо като опреснителен курс.

Мара го изгледа. През цялото й същество мина ледена тръпка. Скайуокър май се държеше подчертано нехайно…

— Да не би да си видял какво ни очаква там? — попита тя подозрително.

— Не — отвърна Скайуокър, но отново, след като се поколеба за части от секундата. — Само няколко образа и картини, които нямаха никакъв смисъл. Просто си мисля, че не е зле да станеш възможно най-добра в използването на Силата, преди да влезем в крепостта.

Тя отмести очи.

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

— Ти също ще си там — напомни му тя. — Защо трябва и аз да съм добра в използването на Силата?

— За да посрещнеш онова, което ти е приготвила съдбата — отвърна тихо, но твърдо Люк. — Има още час до залеза. Да започваме.

Уедж Антил се настани на дългата извита като подкова пейка до другите ескадронни командири и огледа щаба на звездния кръстосвач. Беше доста пълно и продължаваха да пристигат хора. Каквото и да бе намислил Акбар, сигурно щеше да е нещо важно.

— Здрасти, Уедж — изръмжа някой и седна до него. — Каква изненада да те видя тук.