Тимъти Зан - Последната заповед

Мазик се ухили.

— Благодаря — каза той меко и извади предавателя си.

— Грив, Амбър. Към вас се приближава боен кораб. Свалете го.

Карде се обърна към илюминатора. Корабът на Фериер вече беше почти на хоризонта и започваше маневрата за вертикално издигане към космоса. В този момент двата изтребителя на Мазик изскочиха от скривалищата си и се спуснаха след него.

— Май ти дължа извинение — измърмори Мазик.

Карде поклати глава:

— Нищо — махна небрежно той. — По-добре го запомни като сведение за начина, по който работи върховният адмирал Траун. И какво в крайна сметка означават за него хора като нас.

— Не се тревожи — каза тихо Мазик. — Няма да го забравя.

— Добре. Да заповядаме на хората си да се заловят с мрежата. Сигурен съм, че всички предпочитаме да сме далеч от Хиджарна, преди Империята да разбере, че планът й се е провалил — в далечината, точно над хоризонта, за миг проблесна светлина. — И докато чакаме — добави Карде, — мога да ви представя предложението, заради което се събрахме.

— Добре — изръмжа Хан, пръстите му се движеха по колелото на Арту, търсейки по-добра захватка. — Ландо, приготви се!

Дроидът изпиука.

— Напомня ви да внимавате — преведе Трипио, който нервничеше на безопасно разстояние от тях. — Нали не сте забравили, че миналия път…

— Не го изпуснахме нарочно — тросна се Хан. — Ако предпочита да чака завръщането на Люк, нямаме нищо против.

Арту изпиука отново.

— Казва, че не е необходимо — обади се веднага Трипио. — Вярва ви безрезервно.

— Радвам се да го чуя — отвърна Хан. За съжаление нямаше как да хване колелото по-добре. Някой ден трябваше да си поговори с „Индустриални автомати“. — Готови сме, Ландо, вдигай.

Двамата се напрегнаха, дроидът изскочи от коренищата, в които се бяха заплели колелата му, и увисна в ръката на Хан.

— Готово — изсумтя Ландо и Хан доста грубо пусна дроида върху листата в сухото дере. — Как си сега?

Този път обяснението беше значително по-обстоятелствено.

— Казва, че пораженията са незначителни — обади се Трипио. — Всъщност били главно козметични.

— С други думи, почнал е да ръждясва — измърмори Хан, потърка кръста си с юмрук и се обърна.

На няколко метра пред тях Люк внимателно прорязваше с лазерния меч пътека през преплетените лиани. Чубака и Мара бяха коленичили до него с извадени оръжия в очакване на змиеобразните създания, които от време на време изскачаха ненадейно от храстите. Както всичко друго на Затънтената земя и това го бяха научили, изпитвайки го на гърба си. Ландо се приближи, изтърсвайки от ръцете си останалите частици от киселинния корен на дървото.

— Прекрасно местенце, а? — подхвърли той.

— Трябваше да приземя „Сокол“ по-близо до планината — изръмжа Хан. — Или да се преместим с него, след като разбрахме, че не можем да използваме въздушните шейни.

— Ако го беше направил, сега сигурно щяхме да си играем на криеница с имперските патрули, вместо да се сражаваме с киселинните корени и змиите по лианите — отвърна Ландо. — Аз лично предпочитам второто.

— Прав си — съгласи се неохотно Хан.

Наблизо нещо изсвири, отвърна му друга свирка. Той извърна глава, но през храстите, лианите и дърветата не се виждаше нищо.

— Не звучеше като хищник — обади се Ландо.

— Кой знае? — Хан погледна през рамо, Трипио говореше успокояващо на Арту и разглеждаше киселинните обгаряния по повърхността на дроида. — Ей, късият! Включи си радарите.

Арту послушно подаде малката си антена и започна да я мести напред-назад. Помрънка около минута тихо и изведнъж изпиука.

— Казва, че в радиус от двайсет метра няма никакви големи животни — каза Трипио. — А по-нататък…

— …не може да проникне през гъсталаците — довърши изречението Хан. Този разговор му беше втръснал. — Благодаря.

Арту прибра антената и възобнови разговора с Трипио.

— Според теб къде са отишли всички? — попита Ландо.

— Хищниците ли? — Хан поклати глава. — Нямам представа. Може би там, където са и местните жители.

Ландо се огледа и бавно издиша през стиснати зъби.

— Това никак не ми харесва, Хан. Вече трябва да са разбрали, че сме тук. Какво чакат?

— Може би Мара грешеше по отношение на тях — колебливо предположи Хан. — Или пък на Империята й е писнало да дели планетата с тях и ги е унищожила.

— Доста ободряваща идея. Но не обяснява защо хищниците ни избягват през последните два дни и половина.

— Така е — съгласи се Хан. Но Ландо беше прав: нещо наистина ги наблюдаваше. Усещаше го вътре в себе си. Нещо или някой. — Може би гаралите, дето избягаха след първата схватка, са пуснали слух останалите да ни оставят на мира.