Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Люк я притисна по-силно към себе си, мълвейки успокоителни думи, докато се бореше заедно с нея с бурята от болка и мъка, поглъщайки колкото може от страданието и предлагайки в замяна утеха и топлина. В далечината крепостта засили огъня…

И тогава Люк го видя над ръба на канарата. Прелетя ниско над един по-далечен хълм. Корпусът му светеше като полиран метал от сюрреалистичния ефект на щитове, функциониращи в атмосферата. Въртеше се и се извиваше като живо същество, избягвайки и прикривайки се от лудата градушка изстрели, която подпалваше въздуха около него, и в отговор стреляше непрекъснато, но безполезно по непробиваемия черен камък отпред. Привлечен като минок към електрокабел от повиквача, който Мара бе поставила в комуникационната система на един от корабите на чуждоземните, той целенасочено се движеше към отворения вход на хангара — единственото слабо място в цялата крепост. Личният кораб на Мара — единственото нещо във вселената, което тя притежаваше истински, „Огънят на Джейд“.

Сълзите престанаха. Раменете й се изпънаха под ръцете на Люк и тя се наведе напред, за да наблюдава. „Огънят на Джейд“ вече почти бе стигнал до Ръката на Траун. Под полиращия ефект на щитовете Люк виждаше, че корпусът е разкъсан на десетина места и от някои излизаше буен жълт пламък. Кулите усилиха атаката си, но беше късно. „Огънят“ се гмурна за последен път и изчезна от погледа им…

И ярката жълто-оранжева експлозия, която избухна откъм планината и озари ландшафта както дневната светлина на Корускант, показа, че е достигнал целта си. Взривът, който последва миг след това, бе странно приглушен, сякаш оградните стени хиджарнски камък бяха също толкова неподатливи на звука, както вероятно и на самата експлозия. Няколко секунди по-късно до ушите им стигна още една, по-приглушена експлозия и отекна в планината. Кулите сякаш с неохота прекратиха огъня. След това тишината на нощта отново се спусна над тях.

Люк и Мара останаха така дълго време, притиснати един към друг, загледани в трептящия пламък от погребалната клада на „Огънят на Джейд“. Бавно, докато пожарът в дока на хангара догаряше, Люк усети как болката й започна да угасва. Но за негова изненада на нейно място не се надигна безнадеждна горчивина или дори обикновена умора, която да запълни оставената празнина. Мара бе оплакала загубата и бе изразила скръбта си, а сега, както й бе навикът, оставяше настрани чувствата и емоциите и се съсредоточаваше върху настоящата задача. Минута по-късно тя се раздвижи в прегръдката му.

— Най-добре да тръгваме — гласът й леко потрепваше, но иначе бе твърд и ясен. — Известно време ще са заети с пожара. Сега е най-благоприятният момент да се промъкнем отново в крепостта.

— От силата на експлозията съдя, че сме повредили всички кораби в хангара — каза Мара, докато слизаха от канарата към скрития сред скалите кораб. — Поне що се отнася до летателните им възможности. Може някоя от по-задните машини да е останала незасегната, но изваждането й ще отнеме доста време.

Майсторът джедай знаеше, че в момента Мара само говори. Думите излизаха от устата й напосоки, като следствие от изтощителното емоционално напрежение. Тя не обичаше да говори заради говоренето и мисълта, че го прави дори за малко, я дразнеше. Но всъщност не я притесни особено. Щом прехвърлянето на толкова емоции върху Люк не бе опропастило мнението му за нея, малко брътвеж също нямаше да успее. Докато слизаше надолу по канарата, Мара усещаше от Люк да струят същата топлина и разбиране, с които я бе обгърнал горе. Имаше и малко повече загриженост и покровителство, но те съвсем не я притесняваха. Това си беше Люк!

— Още не ми е ясно как ще го направим — каза той и се препъна зад нея. — Много ще се забавим, ако минем пак през пещерата.

— Така е — отвърна тя. — Парк спомена, че в стената има пролуки. Май най-добре е да се изкачим до някоя от тях.

— Трудно ще е — предупреди майсторът джедай. — Няма да са така приятелски настроени както първия път.

— Няма значение — изсумтя Мара. — Аз също вече не съм така приятелски настроена.

Отпред се показа похитеният неприятелски кораб, едва видим в слабата светлина. Тя събра сили и прескочи една пукнатина в земята, приземявайки се върху голям плосък камък… И спря, с мъка запазвайки равновесие, когато шокът вкамени мускулите й. През съзнанието й премина нещо, което тя не можеше да определи мисъл ли беше или звук.

— Джедай Скай Уокър? Там ли си?