Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Струва си да проверим — каза Люк. — Къде е езерото?

— Не е далеч — отвърна Дете на ветровете. — По въздуха е много близо.

— Не можем да летим с кораба — отвърна Люк. — Заплашващите веднага ще ни забележат.

— Не говоря за летящата машина — комкаецът рязко се изпъна. — Аз и приятелите ми ще ви отнесем дотам. И няма да ни видят.

Мара и Люк се спогледаха.

— Сигурен ли си? — Люк обърна глава към групата. — Не сте много, а ние не сме никак леки. Ще трябва да вземем и Арту.

— Аз и приятелите ми ще ви занесем дотам — повтори младият комкаец. — Не за някаква облага — бързо добави той, — а защото вече рискувахте много заради ком кае. Ние не ви дадохме нищо в замяна.

Люк погледна Мара:

— Ако слезем под земята, отново ще трябва да се изкачваме по тайното стълбище — каза той. — Сигурна ли си, че искаш?

— Мисля, че няма да има нужда да влизаме във Високата кула.

— Моля? — свъси чело Люк.

— Мислех си за онзи мощен източник на енергия, който Арту забеляза, когато влязохме в подземната зала. Намираше се по пътя, за който Спазващия думата си каза, че винаги се е оказвал фатален за комджайците, когато са тръгвали по него — Мара погледна към Високата кула. — Започнах да си мисля върху думите на Парк за това, което му е казал Траун: че ако се разнесе вест за смъртта на върховния адмирал, десет години по-късно трябва да очакват завръщането му.

Тя усети объркването на Люк, последвано от напрежението, което обхвана чувствата му, когато осъзна думите й.

— Типично в негов стил май? — съгласи се той. Гласът му бе тих и мрачен.

— Мисля, че си струва да проверим — каза Мара.

— Да — отново се съгласи Люк. Изведнъж нова вълна заля мислите и съзнанието му. — Добре, Дете на ветровете. Събирай приятелите си и да тръгваме.

Майорът на комуникационния екран на задния мостик на „Химера“ беше на средна възраст, затлъстял, почти болезнено некултурен. И ако се съдеше от отговорите му, беше лишен и от въображение и интелект. Освен това беше напълно и непоклатимо предан на началниците си. „Точно от типа хора, кисело си помисли Пелаеон, които моф Дизра избира, за да предизвикват конфликти вместо него.“

— Съжалявам, адмирал Пелаеон — отново каза майорът, — но негово превъзходителство не остави инструкции за това, как може да бъде намиран. Ако искате да говорите с началник-щаба му, мога да проверя дали е свободен…

— Имам работа лично с моф Дизра — прекъсна го Пелаеон, вече силно отегчен. — Горещо ви препоръчвам да си припомните с кого разговаряте. По закон върховният командващ имперската флота има право на достъп до всички високопоставени цивилни ръководители.

Майорът вяло отдаде чест.

— Да, сър, знам това — отвърна той. Тонът му бе на ръба на неподчинението. — Казано ми е, че негово превъзходителство е с върховен командващ.

Лицето на Пелаеон доби сурово изражение.

— Как така е с върховен командващ? — попита той. — Аз съм върховен командващ.

— Може би трябва да попитате моф Дизра за това — отвърна майорът, очевидно без да се трогне от заплахата в гласа и лицето на адмирала. — Или върховния адм… — той не довърши. Отпуснатите черти на лицето му започнаха да се изкривяват. Майорът със закъснение си даде сметка, че бе понечил да каже нещо, което не биваше да изрича. — Но лично аз нямам официална информация по въпроса — довърши той малко неубедително. — Очаквам негово превъзходителство да се върне след няколко дни. Можете да се обадите тогава.

— Разбира се — тихо каза Пелаеон. — Благодаря ви за отделеното време, майоре.

Той прекъсна връзката и се изправи. И едва сега си позволи да остави безпределната умора, която изпитваше, да се изпише на лицето му.

Вляво до него, до арката, която водеше към главния мостик на „Химера“, стоеше полковник Вермел.

— Лоши новини ли, сър? — попита той.

— Да — призна Пелаеон и махна към празния екран. — От страна на Дизра очаквам явно неподчинение. Но да получа същото отношение от относително маловажен лакей, това говори, че в двореца на мофа цари извънредна самонадеяност — той пристъпи до Вермел. — Мога да се сетя само за една причина за такава степен на самонадеяност.

— Върховният адмирал Траун — изкашля се Вермел.

Пелаеон кимна.

— Майорът почти го каза… и вие го чухте. А ако Траун се е върнал и се е събрал с Дизра… — върховният командващ се отнесе. Дългите години военна служба като че още повече натежаха на плещите му. След толкова време, след толкова уморителна работа и жертви за Империята да бъде елиминиран така брутално. Особено от такъв като Дизра. — Ако се е събрал с Дизра — тихо продължи той, — тогава така е добре за Империята. И ние ще го приемем.