Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Мара загуби равновесие и доста непохватно политна, изправяйки се в последния миг. Но почти не обърна внимание на дребния инцидент. На кораба, върху слънчевите панели на машината, бяха накацали десетина тъмни сенки и нервно пърхаха с крила. Люк едва бе стигнал при Мара, когато една от сенките се вдигна, долетя при тях и кацна на камъка, който току-що бяха освободили.

— Наистина си ти — отекна мисълта в главата й. Думите бяха белязани с облекчение и вълнение. — Видях големия огън и се уплаших, че ти и Мара сте загинали.

Беше Дете на ветровете.

И тя го чуваше. Мара погледна към Люк и видя собствената си изненада, отразена в лицето и мислите му.

— Ти наистина си падаш по дълбоките промени, нали? — каза тя и кимна към младия комкаец. — Добър подход.

— Не гледай към мен — вдигна ръце Люк. — Нямам нищо общо.

— Чуйте ме, моля — нетърпеливо ги прекъсна Дете на ветровете. — Трябва да отидете на помощ на комджайците. Заплашващите нападнаха дома им.

— Пещерата ли? — попита Люк и се намръщи.

— Вътре ли са? — попита Мара. — Или само са стигнали до нея?

Последва бърз обмен на фрази между Дете на ветровете и другите чуждоземни по слънчевите панели.

— Не знаем — отвърна то. — Моите приятели от това гнездо на ком кае са ги видели да влизат в пещерата с големи клони и машини.

Мара погледна Люк.

— Големи клони?

— Тежко въоръжение — отвърна той. — Колко дълги бяха клоните?

— Някои два пъти по-дълги от комкайците — каза Дете на ветровете и разпери криле, за да покаже.

— Изглежда, са разбрали откъде сме дошли — каза Мара.

— И подготвят засада, за да ни пресрещнат — мрачно добави Люк. — Е, значи няма да влезем оттам. Дано само комджайците да са успели да излязат от пещерата.

— Не можем нищо да направим — каза Мара. — А като седим тук и се двоумим, само им даваме повече време да се подготвят.

— Права си — неохотно се съгласи Люк. — Изчакай ме да взема Арту и тръгваме.

— Няма ли да отидете да помогнете на ком джа? — разтревожено попита Дете на ветровете, когато Люк мина край него.

— Нищо не можем да направим — отвърна Мара. — Веднага трябва да се върнем във Високата кула.

Младият комкаец се взря в нея.

— Но вие обещахте.

— Обещахме да направим каквото можем — напомни му тя. — Оказва се, че не можем да направим кой знае какво — Мара въздъхна. — Виж, заплашващите ви смятат за големи досадни паразити. Ако отсега нататък стоите далеч от корабите им и Високата кула, най-вероятно няма повече да ви притесняват.

— Разбрах — отвърна Дете на ветровете. Гласът му още трептеше от разочарование. — Ще предам съобщението.

— Съжалявам, че не можахме да ви помогнем повече — каза Мара. — Но вселената не е съвършена и невинаги всеки получава каквото иска. Част от израстването се състои в това да приемеш този факт. Приеми го и продължи напред.

Комкаецът се изпъна.

— А ти какво искаш, Мара?

Мара погледна към похитения неприятелски кораб, към отворения вход, в който Люк току-що бе изчезнал. Напоследък и тя самата често си задаваше този въпрос.

— В момента единственото, което искам, е да намеря път към Високата кула — отговори тя, избирайки си по-непосредствена цел. — Нека първо да решим този проблем, а?

Дете на ветровете потръпна.

— Път към Високата кула? Но защо?

Майсторът джедай се бе подал през люка и спускаше астромеханичния си дроид на земята с помощта на Силата.

— Доста време ще трябва, за да ти обясня — отговори Мара.

— Но е жизненоважно. Имай ми доверие.

— Вярвам ти — каза малкият комкаец с неочакван жар. — Вярвам на теб и на джедай Скай Уокър — той се поколеба.

— И мога да ви покажа пътя.

— Можеш ли? Къде е? — намръщи се Мара.

— Ей натам — отвърна Дете на ветровете и изви глава надясно от Ръката на Траун. — Приятелите ми казват, че до Езерото на малките риби има дупка и тя води близо до пещерата, през която за пръв път влязохме във Високата кула.

Мара погледна към Люк. В съзнанието й започна да назрява странна мисъл. Може би нямаше да се наложи крепостта да бъде атакувана.

— Достатъчно ли е голяма, за да минем?

— Не знам — комкаецът се поколеба. — Но ми казаха, че огнените трески използвали този проход, когато се движели под земята.

Мара сви юмруци при спомена. От мисълта да пълзи в проход след орда огнени трески настръхна. Но щом това беше единственият начин да проникне отново в крепостта…

— Нека попитам Люк.

Тя отиде при джедая, който стоеше до малкия дроид, и набързо му разказа какво бе научила.