Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Четири дни и най-сетне щяха да размажат тези бунтовнически отрепки! Той се усмихна към мрака навън. Да, днес наистина се чувстваше съвсем традиционно.

Люк се сепна и се събуди. За момент остана неподвижен, борейки се с обичайното замайване след лечебния джедайски транс. След като главата му малко се проясни, направи бърза преценка на положението. Седеше в неудобна седалка, пред себе си виждаше непознато контролно табло, а наоколо се извиваше прозрачната стомана от капака на непозната пилотска кабина. Зад гърба му идваше слаба светлина. От другата страна на капака на кабината бе съвсем тъмно…

Люк премига и изведнъж се събуди напълно. Навън бе съвсем тъмно! Той заопипва предпазните колани, търсейки закопчалките, като в същото време погледна часовника си. И спря. Беше прекарал в лечебен транс почти пет часа. Пет часа?

— Мара, нали ти казах да ме събудиш след два часа — провикна се той към задната част на кораба, освободи се от предпазните колани и несигурно се изправи на крака. — Какво стана? Заспа ли?

Но в отговор се чу само френетичното пиукане на Арту. Мара я нямаше.

— О, не! — промълви джедаят и се присегна със Силата към всяко кътче на кораба. Никъде я нямаше. — Арту, къде е тя? — опря се на коляно пред малкия дроид и взе в ръка електронния бележник, все още прикачен към машината. Думите бързо се заизнизваха на екрана… — Как така е излязла? Кога? Защо?

Арту простена тъжно. Люк продължи да чете. Сърцето му замря. Мара бе излязла от кораба преди пет часа, веднага след като той бе изпаднал в транс, и дроидът не знаеше нито къде е отишла, нито защо. Но майсторът джедай можеше сам да се досети.

— Няма нищо — въздъхна той и потупа успокоително малкия дроид, докато се изправяше. — Знам, че не е било възможно да я спреш.

Приближи се до изхода. Вкусът на страха се смеси с горчивината от съзнанието, че където и да бе отишла Мара, беше късно да я спре.

— Наглеждай кораба! — нареди джедаят и отвори люка. — Ще се върна веднага щом мога.

Без да си прави труда да слиза по стъпалата, той скочи долу. От всички страни го заобикаляха остри скални зъбери. Между разкъсаните облаци, които вятърът гонеше по небето, проблясваха ярки звезди, но светлината им беше недостатъчна, за да разкъса гъстия мрак. „Мара!“ — безпомощно се провикна Люк със съзнанието си в безмълвието на нощта.

В отговор сякаш се раздвижи загърната с наметало фигура с нахлупена качулка. Недалеч в тъмнината сякаш се надигна стаено присъствие. Между качулката и наметката се отвори процеп… „Горе“ — дойде мислен отговор.

Люк се взря в чернотата на скалата отпред, изпитвайки внезапно облекчение, че Мара е още жива, но и мъчително предчувствие за надвисваща беда. Видението изчезна, когато Мара отново придърпа психическия плащ около себе си…

„Къде си?“ — изпрати Люк въпрос, борейки се с желанието да пробие пашкула, в който така неочаквано и необяснимо се бе обвила. В следващия миг усети колебанието и леката й въздишка. След това като сцени, зърнати за миг в поредица от светкавици, през съзнанието му мина маршрутът, по който бе минала. Джедаят изпрати потвърждение, като същевременно окуражи Мара, стигна до скалата и пое по указания маршрут.

Изкачването не беше толкова тежко, колкото очакваше, а със Силата стигна за десет минути. Откри я седнала на един камък недалеч от върха на канарата, сгушена странишком в подслона, който й предлагаше една неравна издатина в скалата.

— Здравей — обади се тихо Мара, докато Люк изкачваше последната издатина. — Как се чувстваш?

— Съвсем излекуван — отвърна той и се намръщи към нея, докато заобикаляше една скала. Седна до нея на камъка. Гласът й бе спокоен и овладян, но под тъмното покривало на психическата й преграда майсторът джедай долавяше оттенъка на невероятна тъга. — Какво става?

В бледата светлина на звездите Люк видя как Мара вдигна ръка и посочи напред.

— Ръката на Траун е ей там — каза тя. — Четирите кули се виждат при по-добра светлина.

Люк се взря натам, усилвайки сетивата си с джедайските техники. Кулите и стената на крепостта наистина се мержелееха, както и още нещо между двете най-леви кули. Вероятно това беше плоският покрив на хангара, от който бяха избягали преди няколко часа.

— Какво правят? — попита той.

— Нищо особено — отвърна Мара. — Помниш ли празното място, което видяхме? Онзи кораб, дето го нямаше… Върна се преди три часа.

Люк направи гримаса. Пред всичките кораби, които бе повредил, се намираше изправна машина, готова да тръгне за Бастион във всеки един момент.