Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Нали не е излетял отново?

Той усети как Мара поклати глава.

— Не зная. Парк каза, че ще разпитат пилота, преди да вземат окончателно решение.

— Ясно — каза Люк.

Адмиралът и Фел щяха да бързат. Бързо решение, бърз полет и Империята щеше да разполага с Ръката на Траун и всичките й тайни. А двамата с Мара бяха тук. И чакаха. Какво?

— Странно — тихо каза Мара. — Всъщност е смешно. Ето ни двамата: жената, която прекара десет години в опити да си изгради нов живот, и мъжът, който прекара същите тези десет години в тичане насам-натам, опитвайки се да спаси галактиката от всяка нова опасност, която си покажеше грозната физиономия.

— Да, така е — каза майсторът джедай и я погледна неловко. Мракът в нея нарасна… — Май не схващам кое му е смешното.

— Смешното е, че в момента, в който Новата република е заплашена от разпад, ти се втурна да спасяваш мен. Пренебрегна самоналожените си отговорности, за да спасиш тази жена и живота й — тя въздъхна до него. — А тази жена… — добави Мара едва чуто — сега трябва да пожертва новия живот, към който се стремеше, за да спаси Новата република.

Изведнъж далечна бледозелена светлина озари лицето й, сякаш изваяно от камък. Беше белязано от ужасна болка и самота.

— Май дойде тъкмо навреме — каза Мара.

В тишината отекна далечен гръм. Просветна втора зелена светкавица. С усилие Люк откъсна очи от измъченото й лице и се обърна.

Стреляха кулите. В мига, когато се обърна, небето бе прорязано от трети турболазерен залп, изстрелян от върха на една от кулите. Последваха още два, изстреляни от една от другите кули. Стреляха в посока, противоположна на посоката, в която се намираха двамата с Мара.

— Сигурно са разузнавателни изстрели — каза тя с измамно спокоен глас. — Няма да им е нужно много време.

Люк отново я погледна. Болката в нея нарастваше и притискаше психическата бариера, която бе издигнала, както водите на придошла река притискат язовирната стена.

— Мара, какво има?

— Идеята е твоя — продължи тя, сякаш той не беше казал нищо. — Ти настояваше да стана джедай — Мара подсмъркна, като че преглътна сълзите си. — Помниш ли?

В този момент от крепостта се разнесе масиран турболазерен залп. Този път зеленият огън на залповете бе придружен от сините светкавици на чиските оръдия. Стреляха и четирите кули. Стреляха с пълна мощ и постоянно. И четирите в една и съща посока. Люк отново обърна глава, опитвайки се да види по-добре, и се запита по какво ли се целеха. Да не би въпреки всичко Карде да беше изпратил подкрепление. Или Новата република ги беше намерила. Или Империята. Или беше някоя от стотиците опасности, за които бе споменал Парк? Майсторът джедай обърна очи към Мара… И в този кратък миг разбра.

— Мара — промълви той. — Не! О, не!

— Трябваше да го направя — каза тя с разтреперан глас. На светлината на угасващия вражески огън Люк видя, че Мара вече дори не се опитва да скрие сълзите си. — Само така можех да ги спра да не предадат всичко на Бастион. Само така.

Люк отново погледна към крепостта. Острието на мъката й се заби и в неговото сърце. Внезапно го обзе ярост. Ако се бе събудил по-рано… ако бе преминал през психическата й преграда още тогава, в крепостта, и бе научил за тайния й план… ако дори сега се присегнеше с пълната мощ на Силата…

— Недей — тихо каза тя. Гласът й бе безкрайно уморен. — Моля те, недей. Това е моя жертва, не разбираш ли? Решаващата жертва, която всеки джедай трябва да направи — треперещите й ръце посегнаха към неговите. Люк потръпна от допира на студените й длани. — Не можеш да направиш нищо. Абсолютно нищо.

Люк си пое дъх на пресекулки. Хладният нощен въздух проряза дробовете му както на ледения Хот. Ръцете, съзнанието и сърцето му горяха от желание да направи нещо. Каквото и да е.

Но тя беше права. Можеше да не му харесва, можеше горчиво да роптае, но дълбоко в себе си знаеше, че е права. Той не беше отговорен за съдбата на вселената. Взетите от други хора решения, действията им, последиците от тях и дори жертвите им — и това не беше негова отговорност. Мара бе направила своя избор и бе приела последиците от него. И той нямаше нито правото, нито задължението да й го отнема. Можеше да направи само едно нещо. Той се премести по-близо до нея и я прегърна.

За момент тя се възпротиви. Старите страхове, навици и самота се примесиха с инстинктивното усилие да стегне мускулите си и да го отблъсне. Но това беше само за миг. След това, като че губеше и тази част от живота си, Мара се притисна към него. Грижливо изградените прегради паднаха, когато тя най-сетне изплака мъката от загубата си, която толкова дълго и толкова дълбоко бе таила в себе си.