Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Какво има на него? — попита Карде.

— Полезна информация — Кардас постави двата информационни чипа един до друг пред компютъра. — Можете да вземете само единия. Моля изберете!

Шада чу как Карде си пое дълбоко дъх до нея.

— Ти избери, Шада — тихо каза той. — Вземи, който искаш.

Тя се загледа в двата информационни чипа, изчаквайки вълнението да се надигне и да отмине. Единствената й надежда да се върне в Мистрил… може би единствената й надежда да остане жива след смъртната присъда, която й бяха издали… лежеше вляво пред нея. Вдясно беше неизвестното, събрано от един старец, който можеше да се окаже луд, в полза на друг човек, чиято единствена цел в живота бе обратното на онова, което винаги бе ценила.

За нейна изненада вълнението не дойде. „Дали разкритията на Кардас го прогониха от мен?“ — запита се тя бегло, останала без сили, за да изпита чувства като гняв или неувереност.

Не. Нямаше вълнение, защото домакинът им бе прав. Тя не можеше вече да работи за мистрилите, които бяха служили, убивали и умирали, за да може един ден Емберлене да възкръсне. Не можеше, знаейки много добре какво щяха да направят единайсетте с информацията от този чип. Справедливостта, която бе смятала, че търси, вече бе въздадена. Единственото, което можеше да донесе, бе мъст.

Шада се пресегна, смътно давайки се сметка, че в момента пресича последния мост между себе си и миналото, и взе десния чип.

— Доволен съм от вас, Шада Дукал, дете на Мистрил — каза Карадс с топлина, която досега не бе чувала в гласа му.

— Обещавам, че няма да останете разочарована.

Тя погледна към Карде, подготвяйки се за реакцията му от разкритието на домакина им. Но търговецът на информация просто се усмихна.

— Всичко е наред — каза той. — Отдавна знам коя си.

Шада погледна към Кардас.

— Коя бях — тихо поправи тя контрабандисткия шеф. — Каква съм сега… не знам.

— Ще намериш пътя си — увери я Джори. След това рязко се изправи и потри ръце. — Време е да тръгваме.

Шада премига.

— Мислех, че ще останем до сутринта.

— Навън вече е сутрин — отвърна Кардас, заобиколи компютъра и хвана Шада и Карде за ръцете. — Или поне много скоро ще бъде утро. Елате, елате… има още много работа. И ти, Трипио, ела с нас.

— Ами това? — попита Шада и махна към информационния чип, докато домакинът им ги подканяше да побързат по пътеката между стелажите.

— Можете да го прочетете на път за срещата ви — отвърна Джори. — Само вие двамата… никой друг. Според мен след това ще знаете какво да правите.

Те стигнаха вратата и Кардас махна, за да я отвори.

— Ами ти? — попита Карде, докато старецът ги водеше по коридора, вече ярко осветен, към стаите им.

— Вратата ми е винаги отворена за вас. И за двама ви. Винаги когато пожелаете, сте добре дошли. Но сега трябва да побързате.

Час по-късно „Волният Карде“ се издигна от Ексокрон и се насочи към дълбокия космос. След още час, подир проверката на курса към мястото на срещата с очакващия ги кораб на монасите Айн Тий, Карде заведе Шада в кабинета си.

Седнали пред екрана на компютъра, двамата зачетоха информационния чип на Джори Кардас. Шада първа наруши тишината.

— Беше прав, нали? — тихо каза тя. — Невероятно! Ако е истина…

— Истина е — каза Карде, загледан в екрана. Мислите в главата му препускаха лудо. Шада силно подценяваше нещата. Определението „невероятно“ не се доближаваше дори бегло до истината. — Кардас може и да не е имал никакви други качества, но човек винаги може да разчита на него.

— Не мога да повярвам — поклати глава Щада. — Да разбирам ли, че ще помолим монасите Айн Тий да ни заведат право на Корускант?

Търговецът на информация се поколеба. Корускант, разбира се, беше логичният избор. Но имаше цяла гама други възможности. Сред тях и някои твърде интересни.

— Карде — прекъсна мислите му Шада. Тонът й изведнъж бе станал подозрителен. — Ще занесем това в Корускант, нали?

Той й се усмихна:

— Не, няма да го занесем в Корускант. Май можем да направим нещо по-добро — и отново погледна в екрана, а усмивката му помръкна.

Разкрачен на командната пътека на имперския звезден разрушител „Тираничен“, капитан Налгол се взираше в тъмнината от другата страна на илюминатора. Още не се виждаше нищо друго освен някой и друг разузнавателен кораб, преминаващ през маскировъчния щит, или раздърпания ръб на близката комета. Но беше традиция един капитан на кораб да гледа вселената от илюминатора на мостика си, а днес Налгол се чувстваше традиционно. Още четири дни и дългото влудяващо бездействие най-сетне щеше да свърши. Само още четири дни, стига ударният отряд да спазеше разписанието.