Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Камъкът под ръката й леко подскочи. Шада продължи да притиска длан и след малко вратата тежко се отвори. Тя очакваше библиотеката да е полутъмна както останалата част от къщата. За нейна неприятна изненада помещението бе осветено. Не колкото по време на обиколката им, но доста по-ярко от стая, в която нямаше никой. Шада влезе и се плъзна покрай стената вляво от вратата. С крайчеца на окото си зърна движение на сянка близо до компютъра.

Кардас? Шада преглътна едно проклятие. Карде вече бе уговорил „Волният Карде“ да тръгне рано сутринта за срещата с кораба на монасите Айн Тий. Сега бе единствената възможност да се намери нужният информационен чип.

Откъм компютъра долетя приглушен и странно познат глас: характерен, някак едновременно превзет и женствен и в същото време механичен. Шада се отблъсна безшумно от стената, тръгна по тясната пътека между рафтовете към кръга в центъра.

— Здравейте, господарке Шада — лъчезарно я поздрави Трипио и се изправи да я посрещне. — Мислех, че сте в стаята си като другите.

— И аз мислех, че си в стаята си — отвърна Шада и хвърли поглед към най-близкия стелаж. На всеки рафт в няколко реда бяха подредени кутии с информационни чипове. Всяка кутия съдържаше от осем до десет чипа. Невероятна сбирка от знания. — Или каквото там правят дроидите през нощта.

— О, обикновено се изключвам за малко — отвърна Трипио. — Но докато си говорехме с господаря Кардас, той предложи да си поговоря с главния му компютър. Не че компютърът на борда на „Волният Карде“ не е приятна компания — побърза да добави той. — Но трябва да призная, че понякога ми липсват Арту и другите от моя вид.

— Ясно — каза Шада. В гърлото й заседна буца. — Можеш да се чувстваш много самотен, ако не си на мястото си.

— Наистина — оживено отвърна Трипио. — Винаги съм смятал, че човешките същества се приспособяват към всички места и условия.

— Това, че се приспособяваш към нещо, не значи, че то ти харесва — отбеляза тя. — В много отношения и аз като теб не съм си на мястото на борда на „Волният Карде“.

Дроидът наклони глава.

— Много съжалявам, господарке Шада — състрадателно каза той. — Нямах представа, че се чувствате така. Мога ли да направя нещо за вас?

— Може би, като ми помогнеш да се върна там, където ми е мястото — Шада махна към компютъра: — Достатъчно добре ли опозна компютъра, за да потърсиш един документ из библиотеката на Кардас?

— Разбира се — каза Трипио. Гласът му изведнъж стана предпазлив. — Но той е на господаря Кардас. Не съм сигурен дали имам право…

— Кардас няма да се сърди — успокои го Шада. — Нищо няма да открадна. Искам само късче информация.

— Сигурно няма да се сърди — съгласи се протоколният дроид, все още не докрай уверен. — Все пак сме негови гости, а гостите често имат мълчаливото съгласие да…

Шада вдигна ръка.

— Можеш ли да го потърсиш? — попита тя отново.

— Да, господарке Шада — отвърна той покорно. — Какво трябва да намеря?

Шада си пое дълбоко дъх…

— Емберлене — чу се тих глас зад гърба й. — Планетата Емберлене.

— Ох! — подскочи Трипио.

Шада се обърна и леко приклекна. Ръката й се мушна под туниката за бластера…

— Простете — каза Кардас и излезе иззад един от стелажите с информационни чипове. — Не исках да ви стресна.

— Надявам се — отвърна Шада. Ръката й все още стискаше дръжката на бластера. Мускулите и рефлексите й се подготвяха за битка. Ако Кардас възразеше срещу присъствието й в библиотеката… — Не ви чух да влизате.

— Не исках да ме чуете — усмихна се той. — Нали не възнамерявате да използвате бластера?

Край на мистрилската незабележимост.

— Не, разбира се — отговори тя и извади ръката си изпод туниката. — Просто… — Шада не довърши изречението си. Онова, които той бе изрекъл, изведнъж стигна до съзнанието й. — Какво казахте преди малко?

— Казах на Трипио, че искате да потърсите информация за планетата Емберлене — отвърна Джори и я погледна твърдо. — Нали това щяхте да търсите, моя млада мистрилска лична охранително?

Първата й реакция бе да отрече. Но този нетрепващ поглед й подсказа, че би било чиста загуба на време и усилия.

— Откога знаете? — попита тя.

— О, съвсем отскоро — отговори той и махна с пренебрежителен жест. — Подозирах, но не бях сигурен, докато не победихте четиримата часови пред казиното на Бомбаса.

— Значи Карде беше прав — намръщи се Щада. — Смяташе, че ако изрече името си на Бомбаса, то ще стигне до вас.