Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Можете да започнете оттук — каза Трибиа, спря и посочи една съвършено маловажна резервна комуникационна конзола.

— Добре — отвърна Навет.

Пръскаха петнайсетина минути, полагайки сложните преплетени химически следи, които бяха единственият начин за ефикасно унищожаване на металмитите, когато нещата най-сетне започнаха да стават интересни.

— След това тук — каза Трибиа и покровителствено положи ръка върху една от конзолите, които поддържаха честотата на тока, протичащ между пилоните на планетарния щит.

— Добре — каза Навет. Сърцето му започна да бие по-силно, когато се приближи към конзолата. Това беше началото: първият удар в сърцето на расата, чиито действия бяха стрували на Империята толкова много. Ботанските техници вече бяха свалили предпазните панели. Премествайки леко хватката си на пистолета, докато клякаше, Навет насочи дюзата към плетеницата от електроника и леко я напръска.

Само че този път остави нещо повече от убиващия металмитите кортреханов разтвор. То трябваше да кондензира по платките и бавно да започне да капе по захранването и вентилационните кутии. Страничният натиск по дръжката на пистолета позволи на малкия резервоар, вграден в нея, да отдели част от специалната смес, с която бе пълен.

Едночасовата проверка при влизането им бе подложила тях и оборудването им на щателно сканиране за всичко, което можеше да роди параноичното ботанско съзнание: оръжия, техника за шпиониране, експлозиви, отрови, приспивателни, киселини и може би още петдесет други потенциални опасности. Но никой не се сети да направи проверка за храна. Не че някой в цялата сграда на генератора, дори металмитите, би намерил точно тази смес даже за съмнително апетитна. Всъщност след като малките паразити бяха изиграли ролята си, бе време да умрат.

Двамата с Клиф прекараха последните два часа в системно пръскане из целия комплекс на генератора, оставяйки отровните следи навсякъде из него. На двайсетина внимателно подбрани места оставиха и от течната храна. Когато свършиха, тежката миризма на кортрехан бе почти като физическа преграда, която трябваше да бъде преодолявана, докато се връщаха към изхода.

— Добре — весело каза Навет, след като най-накрая ги придружиха до охранявания район на входа. — Първата стъпка е направена. Сега трябва да поставите високоговорители, които да увеличат звуците на различните люпила. Така няма да се смесват и няма да се размножават много бързо и ще имат време да се бият помежду си. Дайте време на кортрехана да подейства. Разбирате ли?

— Да — отвърна Трибиа. Сега, когато инопланетяните вече не бяха в пряк контакт с безценната му техника, той не изглеждаше така недоволен. — Колко време ще е нужно?

— О, една седмица сигурно ще е достатъчна — отговори Навет. — Осем-девет дни при всички случаи. Някои люпила се унищожават по-трудно от други. Не се притеснявайте… през това време няма да изядат нищо. Само ще умират.

— Много добре — неохотно каза диспечерът. — Имам само още един въпрос. Казаха ми, че тези животни са доста редки. Как са успели да влязат в сградата?

Навет сви рамене възможно най-небрежно. Основата бе положена, но това не означаваше, че всичко е приключило. Ако ботанците решеха да се върнат и да почистят всичко, което двамата с Клиф бяха напръскали, цялата им работа щеше да е напразна.

— Да сте внасяли нова техника през последните една-две седмици?

Козината на ботанеца настръхна неуверено.

— Преди две седмици дойдоха две апаратури. Но и двете бяха сканирани щателно, преди да бъдат внесени.

— Да, но се обзалагам, че скенерите ви не са настроени за улавяне на форми на живот на метална основа — посочи Навет. Това бе сигурно предположение. Ботанските скенери не реагираха на тварите в дрехите на техниците. — Да ви кажа право, едва ли някой знае откъде идват или как се промъкват. Просто понякога се появяват и създават главоболия. Въпреки това предполагам, че са влезли с апаратурата. Може да хванете няколко и да препрограмирате скенерите си, за да не ви създават повече главоболия.

— Благодаря ви — леко докачено отвърна Трибиа.

Явно ботанците с неговия статут не бяха свикнали недостатъците да им се посочват недвусмислено.

— За нищо — весело отговори Навет. Искрен, но глупав, той беше от типа хора, които приемаха всичко за чиста монета, без да забелязват никакви задни мисли у другите. — Радвам се, че можахме да помогнем. Нали ще ни извадите онова разрешително за търговия?