Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Не е добро решение — поклати глава Коран. — Ако „Мъст“ се направлява от Империята…

— А вие къде отивате? — попита старицата с пренебрежение. — На ваканция по плажовете на Бърчест ли? Обзалагам се петдесет към едно, че където и да сте, ще бъде много по-опасно от това, което аз ще правя тук. Каквото и да е то.

— Моранда… — започна Уедж.

— Освен това нямате време да спорите — прекъсна го тя. — Ако „татко“ е този, за когото си мисля, няма да се зарадва много на евентуалното ви закъснение. Затова тръгвайте. И двамата. Благодаря за всички питиета.

Уедж неохотно стана. Тя, разбира се, беше права, и със сигурност беше достатъчно голяма, за да вземе такова решение. Но това не означаваше, че то му харесваше.

— Хайде, Коран. Моранда… пази се.

— И вие — каза тя и се усмихна. — Не се тревожете за мен. Ще се оправя.

Странен аромат, сякаш не от този живот, пробуди сетивата на Мара и я извади от лечебния джедайски транс. Странен и в същото време смътно познат…

— Добро утро — дойде гласът на Люк през мъглата. Мара трепна и се събуди напълно.

И в този първи момент й се прииска да не се беше събуждала. Още щом отвори очи на мъждивата светлина, разгонваща мрака около нея, усети стотиците иглички, които безжалостно се забиха в мускулите на краката и гърба й и стигнаха чак до тила.

— Ох! — тихо простена тя.

Загриженото лице на Скайуокър се появи над нея.

— Още ли те боли рамото? — попита той.

Мара се намръщи. Мъглата, която обгръщаше съзнанието й, бавно започна да се вдига. Да… лошо обгореното й рамо. Тя обърна глава и погледна с още сънени очи към прогореното място на костюма си. И видя изгорения плат и гладката здрава кожа, която се показваше под него.

— Не — невярващо промълви тя. — Рамото ми е добре. Добре е… лечебният ти транс…

— Нормално е да си малко замаяна в първия миг — успокои я Люк. — Не се тревожи.

— Не съм се разтревожила — тя раздвижи рамене и се опита да пренебрегне допълнителната вълна иглички, която премина през гърба й. Люк подпря с ръка плещите й и й помогна да се изправи до седнало положение. — Сутрин ли каза, че е?

— Следобед е — поправи се той. — Но веднъж Хан ми каза, че когато и да се събудиш, всъщност е утро.

— Поредното негово обръщане на нещата — каза Мара. — Колко… в реално време… съм спала?

— Около пет денонощия — отвърна Люк. — Полека!

— Да, да — каза тя и потръпна, когато мускулите й се възбунтуваха срещу лошото отношение към тях. — Изумително! Дори вана с бакта нямаше да оправи толкова бързо нещата.

— Имаш голям дар в Силата — каза майсторът джедай и сложи ръка на рамото й. — Това обикновено ускорява лечебния процес.

— Трябва да го науча — решително заяви тя и се огледа. Ароматът, за който бе решила, че й се е присънил, още се носеше във въздуха…

— Някаква печена птица — обясни Люк и кимна към задната част на площадката. — Подарък за добро утро от ком джа.

— Така ли? — възкликна Мара, внимателно се изправи на крака и несигурно тръгна към мястото. Наистина беше печена птица, сервирана в тепсия. — Ужасно мило от тяхна страна. Къде намерихте печка?

— Изпратих Спазващия думата си до изтребителя ти за останалата част от комплекта за оцеляване — обясни Люк. — Бих предпочел да го изпратя до моя изтребител, защото комплектът, който Карде ми даде, е далеч по-пълен. Но след краткия ни сблъсък със заплашващите не изгарят от желание да се разхождат навън.

— И това е расата, която яде огнените трески сурови? — отбеляза Мара и седна до тепсията. — Доста избирателна плашливост.

— Малко по-сложно е — отвърна Скайуокър, седна със скръстени крака срещу Джейд и махна към храната. — Така се сдобихме с подаръка. Решиха, че си им спасила живота.

— Не знам как са стигнали до този извод — каза тя и си откъсна от птицата. — Стреляха по нас, не по тях.

Люк сви устни.

— Всъщност това не е съвсем сигурно. Режещия камъни смята, че заплашващите са стреляли по комджайците, не по нас, докато ти не откри ответен огън. И като си припомням нещата, май са прави.

Мара внимателно отхапа парче от печената птица. Месото бе малко препечено за вкуса й, но съвсем нелошо. А и както шумно й напомняше празният стомах, човек, който не е ял пет дни, много не придиря.

— Интересен извод — каза тя, — но не съм сигурна докъде отвежда. По когото и да са стреляли, факт е, че не харесват непознати.

— Може би — отвърна Люк с по-особен тон. — А може би не е така. Задавала ли си си въпроса, защо заплашващите не са дошли да те търсят в пещерата след злополуката?