Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Кароли стаи дъх. Отговорът на Гринер се състоеше от кратка ругатня. Стъпките му продължиха надолу по коридора, без да спират. Младата жена отново преброи до пет, след това свали куките от ръцете си и ги прибра. После извади бластера си и тръгна след пиратите.

Бе направила едва няколко крачки надолу по коридора, когато лек полъх на въздуха я предупреди, че отпред се отваря врата. Тя поускори крачка и се появи от другата страна на плавния завой на коридора точно навреме, за да види как пиратите изчезват зад правоъгълник приглушена светлина, която се превърна в тънък сноп лъчи при затварянето на вратата. Кароли побърза да притисне ухо до нея.

— Страхотно местенце — чу тя единия от пиратите. В гласа му се долавяха презрение и завист. — Вижте… рамордиански копринени чаршафи.

— Може да ти даде един комплект за глупостите, които дрънкаш — недоволно се сопна Зотип. — Къде е?… А, ето го!

До вратата стигна звукът на стол, влачен по дебел килим. Кароли притисна око към тесния процеп. Успя да види само малка част от красиво пано за стена. — Какво ще правиш? — попита Контрол.

— Ще се обадя в кабинета му — изръмжа главатарят. — Който и да е при него, сигурен съм, че ще му каже да изчака.

— Съжалявам, адмирале — каза майор Тирс, търкайки нервно длани в ръбовете на панталоните си. — Но с цялото полагаемо се уважение наистина не знам за какво говорите. Доколкото си спомням, никога не съм бил на Ята Минор. Ако съм бил, то е било е по време на обучението ми като кадет. Със сигурност не съм бил там преди… колко казахте… шест седмици.

— Горе-долу толкова — отвърна Пелаеон, наблюдавайки внимателно лицето на майора.

От все сърце желаеше да притежава достатъчно доказателства, за да може да нареди пълен анализ за потвърждаване на фактите. Мъжът срещу него лъжеше, адмиралът бе сигурен в това. Но докато нямаше доказателствата, въз основа на които със сигурност да посочи Тирс като човека, проникнал в компютъра на Ята Минор, не можеше да направи нищо. Или докато хакерът на Новата република Гент не намереше доказателства за проникването на майора. Това беше нещо, за което нито Дизра, нито адютантът му знаеха. Двойните врати зад върховния командващ се отвориха.

— Простете за закъснението, адмирале — каза Дизра, мина с широка крачка покрай командир Дрейф и заобиколи млечнобялото си коралово бюро. — Това е всичко, майоре — кратко добави той към Тирс.

— Да, ваше превъзходителство.

За част от секундата очите им се срещнаха и на Пелаеон се стори, че мофът едва забележимо кимна на адютанта си. След това, като се стараеше да запази остатъците от достойнството си, с бързината на човек, който бяга от стадо безиоти, майорът прекоси кабинета и излезе.

— Надявам се, че майор Тирс е бил приятна компания — каза Дизра.

— Да, да — увери го върховният командващ, внимателно изучавайки разкривеното лице на мофа. „Не толкова лице, колкото маска, помисли си адмиралът, зад която да крие мислите си.“

А той знаеше какви са те. Проблемът бе, че не можеше да го докаже. Ако имаше поне едно доказателство за участието на Дизра… само едно…

— Така. Докъде бяхме стигнали? — делово попита мофът и се облегна в стола си. Кратката почивка определено бе направила чудеса с увереността му. — А, да. До онези необосновани клевети, изречени за мен. Хрумна ми, адмирале…

Звънецът на интеркома, вграден в бюрото му, го прекъсна. Мофът са намръщи, приведе се напред и натисна копчето.

— Да? — каза той. — Какво и…?

Той застина, за миг очите му се разшириха, а долната му челюст висна. Погледът му се стрелна към Пелаеон и отново се върна към интеркома.

— Да, зает съм — ядно отвърна Дизра. — И не обичам да ме прекъсват по този начин за…

Той рязко спря. Адмиралът напрегна слух, но високоговорителят бе насочен към мофа, така че в противоположния край на бюрото не се чуваше нищо.

Очите на Дизра се разшириха отново… и Пелаеон видя нещо, което не бе виждал дотогава, не бе и допускал, че ще види. Моф Дизра, лъжецът, съучастникът в престъпления и евентуалният предател, пребледня. Дрейф също го видя.

— Ваше превъзходителство — каза командирът, изправи се и понечи да заобиколи бюрото.

Мигът на шок премина и изражението върху лицето на Дизра сега бе като на влуден ранкор.

— Назад! — изръмжа той към Дрейф. Ръката му се стрелна към него, сякаш се опитваше да отпъди опасно животно. — Добре съм. Само не приближавайте!

Офицерът спря и хвърли объркан поглед към Пелаеон.