Христо Пощаков - Очакването

— Можем да продължим да очакваме и без да сме ЖИВИ.

— Живи ли? Интересно разсъждение. Но да приемем, че е така. Ако сме умрели, ще бъдем лишени от установяването на външна връзка. Вероятността за откриването ни ще бъде нищожна.

— Имаш право — съгласи се Ник. — Но все някой ден енергията, която ни поддържа, ще изчезне. На този свят няма нищо вечно.

— Колко ли хиляди земни години изминаха от мига на катастрофата? Не ми се пресмята.

— Около две. Знаеш го много добре, защо ми задаваш такъв въпрос?

— За да се уверя, че не греша. Твърде малък период за космоса и твърде голям за продължителността на нашето съществуване.

— Ако не беше повредата в основния двигател, отдавна щяхме да се намираме у дома. Какво ли е станало с близките ни?

— Задаваш глупави въпроси — ядоса се Марк. — Не си ли наясно, че отдавна ги няма? Мъртви са.

— Кой знае? Съществуват хибернационни камери, мнемонични записи, през това време може да са изобретили и други форми на съществуване.

— Илюзии. Но може и да си прав. И оттова не ми става по-леко.

— Енергийният ми потенциал отново намалява. Въпреки програмата, ще трябва да намалим времетраенето на сеансите. Необходимо е да пестим енергия, дочуване, Марк.

— Марк, установи връзка! — премигна в ледената пустош единствена слаба светлинка.

— Серго, обади се! — настоя същият електронен глас.

Мълчание.

— Моля ви, не ме оставяйте сам! — за трети път едва не зарида Ник.

Не последваха отговори.

"Ще трябва да разговарям със себе си — помисли си той. — Докато успея да дочакам някого. Трудът на експедицията не трябва да пропадне. Необходимо е да продължавам да ОЧАКВАМ, длъжен съм да се свържа с НЯКО…

Електронната блокировка не му позволи да довърши мисълта си. Контролната светлинка на пулта му угасна.

Мъждивата светла точица се закова ниско над хоризонта и бледите й лъчи слабо осветиха ледената пустош, върху която се забелязваше малкото петънце на катастрофиралия кораб. Автоматичният му маяк за хиперпространствена връзка изпращаше все по-слаби сигнали за бедствие, с надеждата да бъдат приети от някого.

В спалното помещение във вътрешността на кораба, застинали във вечни спокойни пози лежаха заскрежените тела на Ник, Марк и Серго. Главите им бяха покрити от полусферите на мозъчните трансфузери, които за броени минути бяха пренесли съзнанието им в паметта на трите бордови изкуствени интелекта. Върху панела на един от тях се появи едва забележима светлинка.

— Марк, установи връзка — прошепна едва доловим електранен глас.

Отвърна му нямата чернота на безликия космос.

© 1994 Христо Пощаков

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1726]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48