Христо Пощаков - Последният вампир

Името ми е без значение. Звучи тъжно и невероятно, но аз съм последният вампир на Земята. Нещастен, самотен, принуден да се храни с кръвта на плъхове, които все по-трудно се ловят. Напоследък гадните животни почти не излизат на земната повърхност, завират се в дълбоките канализационни шахти и се изяждат едни други. Количеството им непрекъснато намалява, а те са оскъдната надежда за мизерното ми съществуване; без тях краят ми бързо ще настъпи.

Всяка нощ, оплескан в полуизсъхнала воняща кал, аз ги преследвам в мрака. Изпусна ли някой от тях, заставам неподвижно и чакам да издаде шум, за да го хвана. След като поне малко задоволя нуждите си, излизам навън и се опитвам да се почистя с жалките остатъци вода, които се процеждат през счупената тръба на градския тръбопровод. После, ако нощта е лунна, се насочвам към библиотеката на централния площад, влизам в една от стаите й, отварям прозореца, издърпвам чекмеджето на бюрото пред него и изваждам няколко листа хартия. След това сядам и облян в пот, с помощта на парче молив, намерено в музея, изписвам буква по буква тази история. От нея се разбира, че вампирите не са измислица и въпреки лошите си навици са способни да страдат.

В моят свят не останаха петли, няма кой да кукурига. Не зная кога да излизам от гроба си и кога да се връщам. Преди години киселинните дъждове порядъчно го разядоха, сегашната суха и песъчлива почва се рони и го затрупва. Ако така продължава, няма да има къде да се връщам, а какво представлява един вампир без собствен гроб? Нищо, буквално нищо! И какво ме очаква? Или унищожение под огнените лъчи на слънцето, които безпрепятствено преминават през лишената от озонов слой атмосфера, или гладна смърт поради липса на плъхове. С две думи нищо добро.

Всички вампири, които познавах, вече измряха. Нощната температура превишава четиридесет и пет градуса по Целзий, чувствам се обезводнен от потене и трябва да привършвам, за да успея да се добера до остатъците от градския тръбопровод.

Последиците от неразумната дейност на хората, довели до парников ефект, едва ли ще изчезнат през следващите стотина години. Сигурен съм, че дотогава няма да ме има. Почти цялото човечество загина, нищожна част от него успя да се спаси в космически кораби и да замине неизвестно накъде. Ако все пак някой от заминалите някога се върне и прочете записките ми, написани с трепереща ръка, нека пролее поне една сълза за бедния последен вампир, загинал самотен на родната си планета!

© 1996 Христо Пощаков

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1085]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:47