Майкъл Конъли - Кръв

— Ще позвъним на госпожа Кордел. Тя ще ни каже кръвната група на съпруга си. После ще научим кръвната група на Кениън. И тя ще съвпадне. Обзалагам се.

Той се обърна, за да излезе.

— Няма логика — малко напрегнато каза Грасиела. — Защото ти ми каза, че е умрял на място. До банката. Сърцето му не е било взето. Само органите. Не е същото. А Кениън е умрял в дома си.

Той излезе, после се наведе и я погледна. Очите й бяха отправени напред.

— При Кордел и Кениън не се е получило. Убиецът си е взел урок. Накрая е успял със сестра ти.

Маккейлъб затвори вратата и тръгна към къщата. Мина доста време, докато Грасиела го настигне.

Седна на дивана в дневната и Грасиела му донесе телефона от кухнята. Маккейлъб разбра, че е оставил телефона на Амилия Кордел в чантата си в колата. Разбра също, че колата е отключена и че там е пистолетът му.

Когато излезе, погледът му разсеяно обходи улицата. Търсеше автомобила от предишната нощ. Не видя нищо подозрително.

Когато се върна в къщата, се обади на Амилия Кордел. Грасиела седеше в отсрещния край на дивана и го наблюдаваше с разсеяно изражение. Телефонът иззвъня пет пъти, преди да се включи секретар. Маккейлъб остави името и номера си и каза, че спешно му трябва кръвната група на Джеймс Кордел. После затвори и погледна към Грасиела.

— Знаеш ли дали жена му работи? — попита тя.

— Не, не работи. Сигурно е излязла някъде.

Той отново взе слушалката и се свърза със собствения си секретар, за да провери съобщенията. От събота се бяха събрали девет. Изслуша няколко стари съобщения от Джай Уинстън и Върнън Карътърс. Беше се обаждала и Грасиела, за да предупреди, че в понеделник ще дойде на яхтата. Видео специалистът, Тони Банкс, информираше, че е свършил работата по записа. Имаше ново съобщение от Джай Уинстън. Тя бе звъняла сутринта, за да му каже, че предвиждането му се е оказало вярно. Бюрото засилило участието си в разследването на убийствата. Хичънс не само обещал пълно съдействие, но и предал ръководството на агентите Невънс и Улиг. Уинстън беше ядосана. Маккейлъб ясно го долавяше в гласа й. Но същото се отнасяше и за него. Той затвори.

— Сега какво? — попита Грасиела.

— Не зная. Преди да предприема следващата крачка трябва да потвърдя тази… тази идея.

— Ами детективката от шерифското управление? Тя би трябвало да има пълния протокол от аутопсията. Сигурно знае кръвната група.

— Не.

Той не обясни. Огледа се наоколо. Къщата бе малка и добре обзаведена. В съседната трапезария имаше голяма, поставена в рамка снимка на Глория Торес.

— Защо не искаш да й позвъниш? — попита Грасиела.

— Не съм сигурен. Просто… Преди да разговарям с нея, искам да пообмисля нещата. Струва ми се, че трябва да поизчакам и да видя дали ще успея да се свържа с госпожа Кордел.

— Защо не телефонираш направо в патологията?

— И така няма да стане.

Маккейлъб премълча факта, че ако теорията му се потвърди всеки, възползвал се от смъртта на Глори, щеше да се смята за заподозрян. Това включваше и самия него. Затова не искаше да се обръща към властите. Поне, докато не намереше още няколко отговора, с които да се защити.

— Сетих се! — изведнъж каза Грасиела. — Компютърът в хематологичната лаборатория — навярно мога да проверя в него. Освен ако не са изтрили името му. Но се съмнявам. Спомням си, че попаднах на името на един от донорите четири години след смъртта му.

Предложението й не означаваше нищо за Маккейлъб.

— За какво говориш?

Тя си погледна часовника и скочи от стола си.

— Първо ще се преоблека, после трябва да побързаме. По пътя ще ти обясня всичко. Тя изчезна по коридора.

Стигнаха в „Холи Крос“ малко преди обед. Грасиела остави колата на паркинга и двамата влязоха в болницата през общия вход. Тя не искаше да минава през спешното отделение, тъй като работеше там. По пътя му беше обяснила, че след смъртта на Глория често си взимала неплатен отпуск заради Реймънд. Но търпението на началниците й се изчерпвало. Смяташе, че не е благоразумно да я виждат. Можеха и да я уволнят. Колкото по-малко хора я видеха, толкова по-добре.

Когато влязоха в болницата, сестринската униформа на Грасиела и познатото й лице им осигуриха достъп. Тя бе като посланик, за когото са вдигнати всички бариери. Никой не ги спираше. Качиха се на четвъртия етаж със служебния асансьор. Пристигнаха в дванайсет без няколко минути.

По пътя Грасиела беше обяснила плана си на Маккейлъб. Смяташе, че могат да разчитат на петнайсет минути, за да си свършат работата. Това бе максимумът — времето, за което координаторката на кръвните продукти щеше да слезе до кафенето, да вземе обяда си и да се върне в патологичната лаборатория. Всъщност обедната й почивка била един час, но обикновено служителите се хранели на бюрата си.